Брачни легенди: епични битки, труд и сладки плодове – интервю с Албена и Виктор Макарови

Скъпи читатели, За нас е истинско удоволствие да споделим с вас разговора ни с Албена и Виктор Макарови от София.   Виктор Макаров е богослов по образование и преводач по професия (негови са българските текстове например на мюзикълите „Чикаго“, „Фантома на операта“ и др.). Известен е като поет с китара и негови изяви можете да проследите тук.   Албена Макарова е преподавател по английски език в УНСС и поетеса. Можете да ги видите и в амплоато на актьори в мюзикъла на режисьора Антон Радославов „Йоан - синът на гърма“, който се възстановява в момента. Очаквайте появата му отново на сцена много скоро.     ЕВ: Бени и Вики, вие сте артистично семейство, което предизвиква усмивки. Кое или какво ви събра заедно?   Виктор: Този въпрос сигурно предполага, че изкуството ни е събрало заедно. Изкуството наистина има много важна роля в живота ни, но в периода, когато се запознахме, то беше по-скоро част от общия фон, който ни сближи. В Албенчето видях една артистична дама, с която имахме подобни интереси и нагласи. Основата на връзката ни обаче беше споделената вяра в Бога и начина, по който изразявахме тази вяра. След църква често си тръгвахме заедно, защото живеехме в една и съща посока. Това ни даде много време за непринудени разговори и неусетно сближаване.   В процеса на това опознаване осъзнах, че момичето насреща ми не само е изключително красиво, но и обича Бога по начин, който е в съзвучие с моето разбиране за Него.   Открихме и друга обща склонност, органично вплетена в християнския живот и обусловена от това, което четем в Писанието и намираме в учението на Христос и на апостолите, а именно, грижата за слабия, изоставения, социално неравнопоставения. Например Албенчето се беше запознала с група деца, които живееха на гарата. Започнахме заедно да се грижим за тях, да ги храним, да ги обличаме и да им показваме обич, да им разказваме за Христос. С едно от тях, вече възрастен мъж, 30 години по-късно продължаваме да поддържаме връзка. Той се обърна към Христос и днес е вярващ човек. Имаше и един дядо, изоставен от роднините си, с когото се запознахме в рейса. На него също носихме храна и чистехме къщичката му.   Освен това Албенчето имаше желание да помага на хора с наркотична зависимост, понеже имаше такива познати и виждаше трагедията им. Аз реших да я подкрепя и в това начинание, тъй като считах, че сама жена не трябва да се набърква в тези среди, където може да бъде изправена пред опасности. Това беше още едно споделено приключение, което ни даваше възможност да прекарваме доста време заедно и да се опознаваме в най-различни житейски ситуации.   Албена: Наистина Господ ни събра. Витя дойде да ми помага с наркозависимите, правехме и много други неща заедно. Постепенно станахме много близки приятели.   Харесвах доброто му и красиво сърце, посвещението му на Бога, искреността му. Веднъж гледах снимката му и се питах: „Коя ли жена ще се омъжи за него? Тя ще има много достоен мъж, отдаден на Бога!“ На онзи етап въобще не подозирах, че тази жена мога да бъда аз. Бяхме просто добри приятели. Нещата се случиха естествено… или може би свръхестествено, защото Бог насочваше и двама ни… Много дълга е нашата история и не може да се побере в рамките на едно кратко интервю, но определено  Бог ни събра и ни показа, че сме един за друг.     ЕВ: Защо съвременните млади хора не искат да сключват брак, а предпочитат свободните връзки? Какви са вашите наблюдения? Вие непрекъснато работите с младежи.   Виктор: Изключително тежък фактор е общественият натиск. Живеем в култура, като цяло насочена срещу брака. Дори и хората, които са склонни да поемат отговорност, да се посветят на партньора си и всичко друго, което е необходимо за съзнаване на семейство – дори тези хора често избират да не сключват брак, само защото масата около тях повтаря: „За какво ти е да се жениш? Това е само една хартийка! Нямаш нужда от нея.“ В тази връзка младите хора сякаш карат на автопилот, без изобщо да се замислят, и този фактор не бива да се пренебрегва. А понякога ние като християни го изпускаме, бързайки да обърнем внимание на другите фактори, които също са важни. Ще се опитам на прима виста да изброя няколко.   От една страна тук действа естественото нежелание на мъжете да порастват. Всеки мъж иска да остане тийнейджър максимално дълго време и да не носи отговорност. За справка можем да се обърнем към тоновете психологическа литература по въпроса. Някога, когато обществото не е позволявало да имаш жена освен в рамките на брака, мъжът ще не ще се е женил и му се е налагало да порасне. Днешното общество сякаш е дало на мъжете разрешително да не порастват и просто да ползват жените за забавление, като съжителстват с тях без брак за месец, година или пет години… Когато отношенията, по една или друга причина, вече не са забавни, просто сменяш жената с друга, която уж ще отговаря повече на твоята личност и интереси. Това е от една страна.   От друга страна е страхът от поемане на отговорност (и при мъжете, и при жените). Бракът изисква невероятна отговорност и посвещение. В някакъв смисъл, сключвайки брак, казваш: „Аз отрязвам от живота си всички други хора, отказвам се от всички други опции и се посвещавам на този единствен човек.“ Тази идея съвременният младеж не може лесно да я възприеме, понеже е много разглезен от изобилието на опции, на нови и по-добри модели, продукти и решения във всяка сфера на живота. Днес искаме винаги да имаме възможността да подменим всяко едно старо нещо с по-ново.   Тази идея добре се илюстрира от една картинката, позната от Фейсбук, където двама възрастни хора, баба и дядо, вървят под ръка към залеза и дядото пита бабата: „Как устоя бракът ни цели 60 години“. Бабата отговаря: „Сигурно защото беше създаден по времето, когато повредените неща не се заменяха с нови, а се ремонтираха.“.   Има и много други причини, за които не се сещам в крачка… За жалост тенденцията да се съжителства без брак започва да прониква и сред днешната църковна младеж.    Албена: И аз това наблюдавам напоследък, че младите хора (дори и в църквата) се женят все по-късно или даже живеят заедно без брак. Хората просто са по-егоистични. Културата ни е такава: насърчава егоизма. А според Библията ние би трябвало да се учим да умираме за себе си, да носим кръста си. Това, разбира се, е метафора за отричането от собствените ни желания и нужди заради по-висша цел, поставена от Бога; в контекста на брака – заради нуждите на партньора ни. За съвременния човек, който непрекъснато чува как трябва да открие себе си, да се изрази, да последва сърцето си и т.п., такова отричане от себе си е абсолютно неприемливо.   Тук е моментът да споменем една книга, която много ни помогна в кризисен период от нашия собствен брак. Става дума за Sacred Marriage (Свещен брак) на Гари Томас, която за съжаление не е преведена на български, но онези, които ползват английски, могат да я намерят тук. Подзаглавието е „Ами ако Бог е измислил брака, не за да ни ощастливи, а за да ни направи по-свети?“. Отне ни години, за да възприемем тази идея, понеже и двамата сме чада на една хедонистична култура, която прекомерно акцентира романтичната любов и свързаното с нея усещане за щастие, превърнато в идол от съвремието ни.   Виктор: Да, това е още един от факторите – тази болнава фиксация върху романтичната любов, която постоянно ни се натрапва от филми, песни, пиеси, книги… Представата, че ако си намерил „правилния човек“, значи ще се чувстваш невероятно хубаво с него. А ако след известно време вече не се чувстваш толкова хубаво, значи вероятно си сбъркал и не е той „правилният“. Защо тогава просто да не прекратиш това взаимоотношение и да не започнеш ново, в което най-сетне ще чувстваш истински добре? И когато след няколко месеца или години откриеш, че и в това взаимоотношение не се чувстваш добре, май пак си сбъркал – не си в „правилната“ връзка, хайде да я прекратим и да започнем нова… Разбира се, осъществяването този безкраен цикъл от прекъсвания и започвания чисто административно е по-лесен, ако няма сключен брак.   Албена: Тук отново идва идеята за умиране за себе си и за носене на кръста, която рязко контрастира с болнаво-романтичната представа, че основната цел на живота е на нас да ни бъде добре, ние да се почувстваме щастливи. Когато Господ ни призовава да извършим нещо ценно и добро, процесът може да се окаже доста неприятен, макар и плодът от труда ни накрая да е сладък.   Вижте живота на пророците в Стария завет – мнозина от тях страдат и даже се противят на Божия призив, тъкмо защото изпълняването му е трудно. Но колко ли голяма е наградата им на небесата? И колко велика е ползата от служението им както за съвременниците им, така и за всички последващи поколения вярващи, включително за нас днес!   Всъщност бракът се оказва точно такъв призив свише. Той е едно много подходящо място, даващо възможност човек да се научи да се отрича от своите си пътища и да се покорява на Бога. Тогава бракът не само ще се запази, но и ще послужи за нещо повече от нечие малко егоистично щастийце. Например ще има деца, ще има и други хора, за които семейството ще се погрижи и в цялото това нещо двамата съпрузи ще се научат какво значи истински да обичат един другиго… И в крайна сметка, без да се усетят ще открият едно много по-истинско, трайно и дълбоко щастие.   Виктор: Тук бих добавил идеята за отложеното удовлетворение. Тя е много важна за брака, понеже както има моменти, когато си разочарован от партньора си и вече са изчезнали романтичните „пеперудки в корема“, така има и други моменти, в които осъзнаваш, че няма никой по-близък и незаменим за теб от твоята съпруга или съпруг. Само че, ако се предадеш при първата сложност (или втората, третата, стотната…), тогава никога няма да стигнеш и до момента, в който разбираш колко благословен си, че този човек е в твоя живот. Трябва да си готов известно време да понасяш някакви трудности, за да можеш накрая да пожънеш сладкия плод на удовлетворението, на близостта и на семейното щастие.   По принцип културата ни не насърчава умението да се отлага удовлетворението и затова наблюдаваме девалвация не само на брака, а и на други ценности, изискващи продължително усилие, например на образованието. Ученето изисква да вложиш 2-3-4 години и чак накрая да усетиш, че си получил нещо, а съвременният младеж иска да го усети още на първата седмица. Всяка хубава цел – овладяване на език, спорт, музикален инструмент или някаква наука – всичко изисква продължителни (и често безрадостни) усилия, но, о, колко вкусен е плодът накрая!   Същото е и с брака. Той изисква работа. Това е още една причина младежите да бягат от него, без да знаят от какво всъщност се лишават. Хората често изпускат най-ценните възможности в живота, понеже им изглеждат като твърде сложна задача. Истината е, че ако изпълниш задачата, удовлетворението накрая ѝ е толкова велико, че пред него бледнеят всички моментни наслаждения, постигнати на мига.   Албена: В спомената по-рано книга Sacred marriage има глава, която се казва „Свещена история“ – там се говори за всичко онова, което двамата са преживяли, преодолели и изградили заедно. И това е едно от най-ценните неща в брачната ни история: не е кой как се е почувствал и колко щастлив или нещастен е бил в даден конкретен момент, а цялото епично приключение, историята – децата ни, победите, паденията, любовта…   Виктор: Ние така гледаме на себе си и така си говорим, сякаш сме герои от Толкииновата сага „Властелинът на пръстените“. Албенчето е моята елфийска принцеса, моята Арвен. Семейната ни история е като епос, който преживяваме ръка в ръка.     ЕВ: Вие имате едно биологично дете и 2 осиновени. Как взехте това сериозно решение?    Виктор: И това е част от семейните легенди: като младоженци попаднахме на брой от списанието на д-р Джеймс Добсън, Focus on the Family (Семейството на фокус). Там се разказваше за семейство със 6 биологични и 6 осиновени деца. Очевидно за тях раждането на деца не беше проблем и решението им да осиновяват не беше продиктувано от някаква нужда, а от нагласата на сърцето им. За мен, като човек, роден в епохата на социализма, осиновяването беше отчаяна крайна мярка, когато семейството никак не може да си роди собствени деца. Тази статия ме накара да преосмисля разбиранията си по въпроса. Днес, като богослов, си давам сметка, че осиновяването би трябвало да е много близо до сърцето на всеки един християнин. Според Библията не сме ли всички ние, вярващите, осиновени Божии деца чрез жертвата на Христос?   Албена: И аз се вдъхнових от същата статия. Друг фактор, който изигра роля, беше работата ни с различни домове за сираци. Всичко започна, когато Виктор отиде в един дом като преводач на група чужденци. Впоследствие започнахме да ходим като доброволци и продължихме над десет години. През това време се запознахме с много деца, които плениха сърцата ни, а историите им ни съкрушиха. Това определено беше допълнителна мотивация да мислим за осиновяване, въпреки че вече имахме биологичен син. В началото на брака ни си представяхме, че ще имаме цял футболен отбор от родени и осиновени деца, но после реалността ни попритисна и останахме само с три… По-малката дъщеря е официално осиновена, вече е омъжена, с две деца и завършен университет. По-голямата я познавахме от дома. Когато по закон трябваше да го напусне, тя се озова на улицата. Дойде у нас за една вечер и остана десет години. Така съвсем естествено ни стана дъщеря. Не е осиновена официално, но ни нарича „маме“ и „деди“, обажда ни се почти всеки ден, да види как сме… Всичко това също е част от семейните легенди.   Виктор: Осиновяването е сериозно предизвикателство и стрес, но трябва да признаем, че раждането на собственото биологично дете също е свързано със стрес. Изведнъж се появява едно беззащитно човече, което изцяло зависи от теб и от грижите ти и животът ти се преобръща на 180 градуса, заедно с всичките ти приоритети. Същото е и с осиновяването. Едно същество навлиза в живота ти и сега вече си поел отговорност животът ти да се върти около него. Може да бъде трудно, но, както в случая с брака, накрая плодът е сладък. Понеже си отгледахме три деца, днес имаме три пъти повече поводи да се радваме на успехите им.   Албена: И трите ни дечица са прекрасни.. Много ги обичаме…     ЕВ: Моля ви, споделете някои предизвикателства, свързани с родителството?   Виктор: Ха сега де! Аз почвам по малко да ги забравям…   Албена: Много са, но с Божията помощ са преодолими…   Виктор: Ето едно. И двамата с Албенчето имаме много добронамерени и изключително посветени родители, отдали всичките си сили, време и финанси за децата си. И все пак, когато ставаше въпрос за възпитаване на морални ценности, за изграждане на характера и психиката на детето, техният педагогически подход ни се струваше далеч от идеала. Предизвикателството беше, че ние дори не знаехме какъв е този идеал! Още щом разбрахме, че Албенчето е бременна, започнахме да се молим за мъдрост от Бога.   Отговорът на молитвите ни дойде много скоро под формата на книга – „Смелостта да възпитаваш“ на д-р Джеймс Добсън. Нямаме никакъв спомен кой ни я подари, но го благославяме до ден-днешен и това също е част от семейните легенди! Направихме книгата на баница от четене и целите полета са пълни с бележки и размисли. Изпълнявахме съветите на Добсън доста стриктно и ни се струва, че с Божията помощ се получиха нещата.    Днес продължаваме да купуваме и подаряваме „Смелостта да възпитаваш“ на всичките си приятели, близки и познати с надеждата да я четат, макар че в някои случаи ни се струва, че май просто я държат на рафта. Силно препоръчваме и продължението „Детето със силна воля“.   С подобно предизвикателство, струва ми се, се сблъсква всеки, защото никой не влиза в брака подготвен – нито за брачния живот, нито за родителството. Просто е нужен труд, четене, добри съветници и решимост да прилагаш наученото на практика, дори да изглежда трудно в началото.   Албена: Предизвикателствата са различни в различните етапи от живота. В началото въпросът е кого ще слушаме: мама ли е шефът или детенцето. Причината, обяснява Добсън, не е в някакъв болнав стремеж на родителите да командват, а в нуждата на детето от сигурност. За целта трябва мама и тати да държат на думата си и винаги да правят това, което са казали; стресът от негативните изненади трябва да бъде елиминиран – границите, наказанията и поощренията трябва винаги да са предвидими и едни и същи. Книгата съдържа много практични съвети как да се справяме със собствения си гняв, за да не го изливаме върху детето и как да помогнем на детето да се справи с гнева си и т.н.   Около седемгодишна възраст основният въпрос вече не е „Кой ще казва какво се прави вкъщи?“, а „Защо правим това?“. На тази възраст е много важно да обясняваме на децата защо правим нещата, които правим, а не просто да ги учим на послушание като този момент. Впрочем, това е твърде опростенческо представяне на нещата: по-добре намерете книгата и я прочетете с всички подробности.   В тийнейджърската възраст проблемите са други. Там допуснахме една основна сериозна грешка: решихме, че така добре сме се справили с по-ранните етапи на възпитанието, че едва ли трябва много да четем сега. Не беше съзнателно решение, разбира се – случи се някак само по себе си. Чак когато започнаха да се проявяват значими проблеми потърсихме литература по въпроса. Препоръчваме книгите „Време за възможности“ на Тед Трип и „Тийнейджърът – как да го обичаме истински“ на д-р Рос Кембъл. Те отвориха очите за много наши пропуски и каквото добро можехме все още да направим, пак дойде от тях.   Така отново си дадохме сметка колко е важно да се подготвиш предварително за родителската роля, да не разчиташ просто на интуиция. Метафорично казано, това е значи да си набавиш карта и компас за предстоящото далечно плаване – да четеш правилните книги и да не спираш да се молиш за помощ свише.    Виктор: Има и едно предизвикателство, което не се променя с годините. Това е предизвикателството да бъдеш достоен пример за следване. Когато детето ти е на 3 годинки твоята основна отговорност ще бъде да го опазиш живо и здраво и да го научиш да слуша. На седем ще му помагаш да се справя с училище и с все по-сложния си социален живот. През юношеството ще правиш всичко необходимо, за да не загубиш контакт с него и за да го предпазиш да не се не се смахне под въздействие на съвременната култура, предлагаща изобилие от начини за смахване. Едно нещо обаче важи за всички възрасти: характерът и примерът на родителя. Независимо на каква възраст е детето ти, то те гледа под лупа и те декодира на мига и преди да може да го обясни с думи, то вече знае защо правиш едно или друго.   Още от ранното му детство учех сина си, че истинският мъж помага на малките, слабите и онеправданите. Един ден минавахме покрай някакъв строеж, където шефът на обекта се държеше ужасно с един от работниците. Синът ми, който беше едва на 6 г, се втурна към човека, повличайки и мен с думите: „Тати, нали каза, че трябва да защитаваме слабите?“   И днес, когато са вече самостоятелни възрастни хора, децата ни не спират да се вглежда в нас, в характера и поведението ни. Това предизвикателство продължава от раждането на децата ни и докато напуснем този свят.   Албена: Освен това вярвам, че има и духовен момент в целия процес, че оставяме и духовно наследство: дори и да не виждат точно какво, защо и как правим, фактът че го правим има огромно значение и влияние върху тях.   Виктор: Покрай всичките тези разговори за предизвикателства да не забравяме обаче каква благословия са децата. Когато и трите бяха още вкъщи, имахме неомъжена приятелка, социален работник, която живееше близо до нас и ни гостуваше по няколко вечери седмично. Един ден тя ми каза: „Колко е хубаво при вас. Винаги е шумно. Затова толкова често идвам, че в къщи е толкова празно и тихо…“ Когато няколко години по-късно и трите ни деца изхвърчаха от гнездото (почти едновременно), думите на приятелката ни придобиха нов смисъл… Както казва цар Соломон „Ето, наследство от Господа са чадата, и награда от Него е плодът на утробата. Както са стрелите в ръката на силния, така са чадата на младостта. Блажен онзи човек, който е напълнил колчана си с тях!“ (Псалм 127, стихове 3-5).