Четири характеристики на силната църква

Книгата Деяния на апостолите започва с това, което наричаме Великото поръчение – заръката на Христос да занесем евангелието до всички народи (Деяния 1:8)   "Но ще приемете сила, когато дойде върху вас Светият Дух, и ще бъдете свидетели за Мене както в Ерусалим, тъй и в цяла Юдея и Самария, и до края на земята."   Именно Великото поръчение е в контекста на цялата книга. Според много изследователи този стих е ключов за разбирането на цялата книга. В нея се говори как евангелието, започвайки от Ерусалим, стига до „края на земята“.   Църквата в Антиохия е ключова за това развитие. Може би бихме могли да разделим Деяния на апостолите на три части.   1. От Ерусалим до Антиохия – Деяния 1 – 12. 2. От Антиохия до народите – Деяния 13 – 19. 3. От Ерусалим до Рим – Деяния 20 – 28.   Църквата в Антиохия се превърна в катапулт за проповядването на евангелието и разширяването на Божието царство, защото именно тя изпрати апостол Павел и неговите съработници на мисионерско пътуване. Затова бихме могли да я вземем за пример на силна църква, църква-модел, по който да изграждаме нашите църкви. С какво се характеризираше църквата в Атиохия?   СЪЗНАТЕЛНО ЕВАНГЕЛИЗИРАНЕ (Деяния 11:19-21)   Църквата в Антиохия не беше основана от църковните лидери. Интересно е, че в Деяния 8:1 се казва, че докато другите вярващи се пръснаха от Ерусалим, апостолите останаха там.   А Савел одобряваше убиването му. И на същия ден се подигна голямо гонение против църквата в Ерусалим; и те всички с изключение на апостолите, се разпръснаха по юдейските и самарийските окръзи.   Църквата в Антиохия беше основана от редови членове, от така наречените „миряни“. Но, тези миряни, съвсем не си стояха „мирно“ на столовете. Въпреки че бяха преследвани заради убежденията си, те съзнателно и умишлено разнасяха благовестието. Защо? Защото то беше в сърцата им, а това, което препълва сърцето излиза през устата (Матей 12:34).   Между това, разпръснатите от гонението, което стана по убиването на Стефана, пътуваха дори до Финикия, Кипър и Антиохия, като на никой друг не възвестяваха словото освен на юдеите.   Църквата в Антиохия беше основана от последователи на Христос, които претърпяваха гонение заради вярата си. Това гонение ги принуди те да мигрират до други държави и градове. Това бяха юдеи от диаспората – юдеи, които живееха извън Израил. По-точно, това бяха юдеи от Кипър и Киринея. Всички знаем къде е Кипър, понеже много българи живеят и работят там. Но, къде е Киринея? Киринея е крайбрежен град в северна Африка, в съвременна Либия, дом на Симон Киринееца, който помогна на Исус с носенето на кръста му. Луций, който по-късно стана един от лидерите на антиохийската църква също беше киринеец (Деяния 13:1).   Обаче между тях имаше някои кипряни и киринейци, които, като пристигнаха в Антиохия, говореха и на гърците, благовестявайки Господа Исуса.   Тези юдеи от Кипър и Киринея бяха едни от първите междукултурни благовестители. Забележете, че за разлика от техните събратя от ст.19, които „на никой друг не възвестяваха словото освен на юдеите“, тези християни говореха и на гърците, говореха на хора, които наричаха „езичници“, понеже те говореха на езици различни от еврейския. Господ благослови това междукултурно свидетелстване за Христос и в резултат много езичници повярваха и се обърнаха към Господ с целите си сърца.    Господяата ръка беше с тях и голямо число човеци повярваха, и се обърнаха към Господа.   Така започна църквата в Антиохия – не планирано, а някак си спонтанно – в резултат на спонтанното междукултурно благовестване на кипърски и киринейски юдеи. Начинът на основаването на тази църква е пример за нас в това, че една силна църква се характеризира със съзнателно благовестване. Да водим хора при Бога – това е основното ни предназначение като последователи на Христос. Да отидем при тях, не да чакаме те да дойдат при нас. Инициативата за благовестването трябва да бъде наша. Съзнателното евангелизиране е първата характеристика на една силна църква.   УЧЕНИЧЕСТВО, ВКОРЕНЕНО В СЛОВОТО  (Деяния 11:22-26)   Само да благовестваме на хората не е достатъчно. Ние трябва да продължим да се грижим за техния духовен живот след като те повярват. Окопаното в Словото ученичество е втората характеристика на силната църква.   И стигна известие за тях в ушите на църквата в Ерусалим; и те изпратиха Варнава в Антиохия;   Макари и основани спонтанно, новооснованите църкви имат нужда от пастир. Затова, когато чу за Божието дело в Антиохия, ерусалимската църква им изпрати ръководител. Новооснованите църкви имат нужда от пастири, презвитери или епископи – което в общи линии едно и също. По време на първото им мисионерско пътуване Варнава и Савел поставиха презвитери във всяка новооснована църква. В Деяния 14:23 се казва:   И след като им ръкоположиха презвитери във всяка църква и се помолиха с пост, препоръчаха ги на Господа, в Когото бяха повярвали. Когато дойде от Ерусалим в Антиохия, Варнава се зарадва като видя толкова много новоповярвали. Спасението на толкова много хора не беше човешко дело. То беше дело на Божият суверенитет и милост – дело на Божията благодат,  който като дойде и видя делото на Божията благодат, зарадва се, и увещаваше всички да пребъдват в Господа с непоколебимо сърце.   Варнава „увещаваше всички да пребъдват в Господа с непоколебимо сърце“. Това е основното послание на пастира – той увещава вярващите „да пребъдват“ в Господа. Да пребъдваме означава да останем във вярата си, да не се поклащаме от първоначалното си убеждение, да не се връщаме назад, да бъдем непоколебими и постоянни.   Понеже той беше добър човек пълен със Светия Дух и с вяра; и значително множество се прибави към Господа.   Пастирското служение допринесе за растежа на църквата. Пастирът трябва да бъде човек, който трябва да отговаря на определени изисквания. Най-кратко тези изисквания са две – да бъде „добър човек“ и да бъде „пълен със Святия Дух“. В пастирските послания и по-конкретно в 1 Тимотей 3:2-6 ап. Павел изброява пастирските добродетели. Това, което трябва да отбележим, е че те не включват дарби на харизматична личност, а по-скоро качества на одобрен характер.   Прочее, епископът трябва да бъде непорочен, мъж на една жена, самообладан, разбран, порядъчен, честолюбив, способен да поучава, не навикнал на пияни разправии, не побойник, а кротък, не крамолник, не сребролюбец; който управлява добре своя си дом и държи чадата си в послушание с пълна сериозност; 5 (защото ако човек не знае да управлява своя си дом, как ще се грижи за Божията църква?) да не е нов във вярата, за да се не възгордее и падне под същото осъждане с дявола. При това, той трябва да се ползува с добри отзиви и от външните, за да не падне в укор и в примката на дявола.   Варнава беше такъв човек. Той изпълняваше служението си. Но, също така той осъзнаваше, че за израстването на Христовото тяло са необходими не само пастири, а и учители (Ефесяни 4:11-15). Учителят за който той се сети в този случай беше Савел – бъдещият апостол Павел.   Тогава той отиде в Тарс да търси Савел; и като го намери, доведе го в Антиохия, та, като се събираха в църквата цяла година, научиха значително множество. И първо в Антиохия учениците се нарекоха християни.   На какво трябва да учим новоповярвалите? На Божието Слово, на смирение и на покорство – на пазенето на всичко, което Христос ни е заповядал (Матей 28:20). Това, че в антиохийските вярващи „се нарекоха християни“ означаваше, че те желаеха да бъдат разпознавани като последователи на Христос. В християнството за разлика от академията ние не изучаваме предмети, изучаваме нашия Господ – Исус Христос – как да живеем и да постъпваме като Него. Ние искаме да бъдем като Христос. Затова се наричаме „християни“.   Следва продължение...