ЧЕТВЪРТА КНИГА НА ЦАРЕТЕ, глава 6

„А след това сирийският цар Венадад събра цялата си войска и дойде да обсади Самария. И настана голям глад в Самария; защото, ето, обсаждаха я докато една магарешка глава се продаваше за осемдесет сребърника и четвърт кав гълъбов тор – за пет сребърника. И като минаваше Израилевият цар по стената, една жена извика към него: Помогни, господарю мой, царю! А той рече: Ако Господ не ти помогне, откъде ще ти помогна аз? От гумното ли или от лина? И царят ѝ рече: Какво ти е? А тя отговори: Тази жена ми рече: Дай твоя син да го изядем днес, а утре ще изядем моя син. И тъй, сварихме моя син…“ 4 Царе 6:26-29

Ако има някакво бедствие, то винаги е следствие на човешката греховност и злодеяние. В случая Северното царство на Израел е било нападнато от сирийците. Град Самария, в който се и намирал нечестивия израелски цар Йорам, синът на още по-нечестивия цар Ахав, е бил обсаден от войски. Не след дълго в градът настъпил ужасен глад, който е стигнал до човекоядство. Дори коравосърдечния Йорам бил потресен от оплакването на една майка, чиито син е бил изяден и в своята безпомощност разкъсал дрехите си…

Може да си помислим, че го и направил в знак на съчувствие към бедстващите и от покаяние за греховното си поведение, но не – било е от гняв срещу божият пророк Елисей и бунт срещу  Бога на Израил.

Това най-често е отношението на нечестивците, когато следствията от греховете им ги настигнат. Те не търсят вината в себе си, а в онези, които са ги предупреждавали, че поведението им ще доведе до бедствия и обвиняват Бог, че не е грижовен и справедлив.

Такива обвинения познати ли са ви?
Аз постоянно ги чувам.
„Ако Бог беше любящ, защо допусна това или онова?“
или „Нали сте християни, за не измолите благословии?“

Правилно постановява Библията:
„Няма мир за нечестивите – казва моят Бог.“ Ис.57:21