Човекът, който се крие в морето

Щом чу гласа, започна да бяга. Да бяга далеч. Искаше да запуши ушите си, за да не чува нищо. Качи се в кораба и слезе най-долу. Скри се от всички и легна. Заспа дълбоко. Не искаше да чува и вижда никого.   Някой го плесна по бузата. Стресна се. На палубата цареше хаос, корабът пращеше и се огъваше от буйната игра на вълните. Те си го подмятаха една на друга и го стискаха до задушаване в меките си, но ледени прегръдки.   Моряците бяха ужасени. Виждаха края. Кой ли беше виновен? Случайно ли беше всичко? Търсеха причината и не им оставаше нищо друго, освен да викат своите богове.   Той знаеше какво става. Разбираше, че някой спира бягството му. Време беше да се изправи пред реалността. Нямаше накъде да бяга. Но омразата му даваше сила да се възпротиви. Да се възпротиви дори до смърт. И го направи.   Хвърлиха го в морето, и когато то нежно го прегърна, бурята утихна. Докато се усети, нещо го докосна и изведнъж се намери в някакво място, по-страшно от преизподнята. Надеждата му бавно угасваше. Животът се изцеждаше и последните му капки бавно го напускаха.   Но омразата все още гореше. Тя го мотивираше да издържи. И той стискаше зъби. Защото знаеше, че ако не отиде, те ще умрат. Точно това искаше. Те си го заслужаваха. Останалото е без значение. Но макар силите му да го напускаха, животът се беше вкопчил в него и последните капки не изтичаха.   Накрая той рухна. Отвори очите си и отпуши ушите си. И чу отново същия глас. Той го пращаше при тях. Те се нуждаеха от него, за да живеят. И той се съгласи. Тръгна. Отиде. И като отиде, изрече едно изречение. Повтори го хиляди пъти. И хората чуха. Заплакаха. Паднаха по очи и се смириха. И бяха помилвани. Не умряха. А той заплака. Издигна юмрук към небето и се ядоса.   Все още имаше надежда. Може пък небето да се отвори и да излее гнева си над грешния народ и да го погуби. Ще чака и ще види. Зарадва се, защото намери сянка от палещото слънце под листата на една тиква. Тиквата му стана любимка. Тя единствена го разбираше и го спаси. Беше самотен и озлобен. Нямаше си никого, а само листата на дивата тиква. И те го утешаваха. За него бяха най-голямото богатство. Та те се грижеха за него. Макар и да не го познаваха.   Да не кажем, че никого не познаваха. Нито пък можеха да познаят. Просто не можеха да мислят, нито да правят друго, освен това, за което бяха създадени - да произвеждат тикви.   Събуди се с мисълта, че ще се скрие отново под сянката и ще наблюдава падението на грешниците. Толкова ги мразеше.   Тиквата я нямаше. Беше си отишла. Слънцето печеше яростно. Главата го болеше, а сърцето - дваж пъти повече. Беше изоставен. Ограбен. Някой му беше взел единственото нещо на света, което го радваше. Животът нямаше стойност. Хората, които мразеше, очевидно бяха помилвани и гневът на Небето ги беше отминал.   Оставаше му само тиквата и наивното очакване прошката на грешника да му се размине. Но вече ги нямаше и двете. Сърцето му беше съкрушено. Каква полза от живота, след като омразните хора са помилвани и продължават да живеят? Каква наслада му остава на човек, след като единствената алтернатива е любовта към враговете? Та това живот ли е? Какво са някакви си стотина-двеста хиляди души пред една купчина листа със зелена тиква между тях?   По-добре два кратки мига под сянката на зеленчука пред спасението на нахалните и нечестиви грешници, които си заслужават истински смъртта...   В края на краищата, какво значение изобщо има любовта?   Беше избран да спасява. Беше спасен. Но обърна гръб и избяга. Не харесваше да спасява. Не харесваше спасените. И се превърна в притча. Притча за спасените, които не искат да спасяват. Спасените, които обичат да мразят. За да може спасените, които обичат да спасяват, да намразят омразата и да обикнат обичта. Да смажат гордостта и да издигнат смирението. Да обикнат враговете си, защото те са истинското им благословение. И да се забавляват от живота, защото така истински живеят...