Да се отречеш от себе си

„Чест е за човека да страни от препирня; А всеки безумен се кара. Гордостта на човека ще го смири, a смиреният ще придобие чест.”                       (Притчи 20:3, 29:23)   През 2006 г. въоръжен мъж убива няколко ученици-амиши, след което се самоубива. За разлика от други общности в САЩ, където оцелелите семейства на стрелците получават смъртни заплахи и домовете им са вандализирани, амишите прощават и казват, че обичат семейството на стрелеца. Някои изразяват надежда, че и други биха могли да подражават на този пример.   Но прошката, колкото и да е социално и емоционално здравословна, е форма на самоотричане, а ние живеем в култура, която ни съветва да утвърждаваме себе си. Ако към нас не се отнасят с почитта, която смятаме, че ни се полага, ние сме научени да протестираме шумно, а гневът ни се смята за признак на самоуважение.   Следователно нашето общество не създава хора, които прощават, а по-скоро такива, които бързо се карат и отстояват своята чест. Така че културата ни ще продължи да ражда все повече разпри.   „Повечето от нас са формирани от култура, която подхранва отмъщението и се подиграва с милостта“. Отново виждаме, че върхът на достойнството е да не стоиш винаги на нивото на своето достойнство. По ирония на съдбата човекът, който най-бързо се защитава, излиза слаб.   Кога за последен път почувствахте, че трябва да се защитите? Дали не прибързахте?   Молитва: Отче, Твоят Син сега е моят велик застъпник (1 Йоан 2:1). Неговата пролята кръв ме защитава от наказанието на вечния морален закон. В Него аз съм помилван и приет. Защо тогава изпитвам нужда постоянно да се защитавам? Премахни нуждата ми да го правя, като ми напомняш за моя чудесен първосвещеник. Амин.   Превод: Радостин Марчев