Диагноза „БЕЗПЛОДЕН“- историята на Валентин и Ваня

Оженихме се с Ваня през 1984 година. На сватбата ни, покрай приятелските подвиквания “горчиво“ някой от гостите вмъкваше и чисто българското пожелание “хайде, тази година булка, догодина люлка” - Пожелание, от което сърцата ни тръпнеха в неизвестност, защото знаехме диагнозата, поставена ми преди години – безплодие. Диагноза, потвърдена от водещи специалисти, с преминала операция и 7-годишно безрезултатно лечение. Диагноза безплодие, която в един момент, Бог преобърна в чудото на зачеване, износване и раждане на нашите три деца по естествен път.                                                             *** Историята на ВАЛЕНТИН Едва 19-годишен, след прекарана инфекция, усетих, че нещо не е наред с пикочополовата ми система. Подозренията ми се потвърдиха от специалисти. След изследвания и тримесечно лечение, симптомите отшумяха. Надявах се и очаквах всичко да бъде добре, но новината, която внимателно ми бе поднесена от лекаря, ме съкруши. Новината беше, че възпроизводителните ми клетки са нежизненоспособни и вероятно няма да имам деца. Това за мен бе като присъда. С пресъхнал глас попитах, дали има някаква надежда с друго лекарство, което да пробвам. Без да дава положителен отговор, лекарят ме мотивира да започна лечение със скъпоструващи лекарства, пък в процеса ще се види как вървят нещата. Седем дълги години, с периодични курсове на лечение, със скъпоструващи лекарства, някои от които внос от чужбина, със засилващи се периоди на отчаяние и депресия. Поради силните и дългоприемани лекарства, организмът ми се натрови. Имало е случаи, след прием на предписаните ми силни медикаменти, да повръщам, а веднъж се свлякох на земята, изнемощял след поредното повръщане.   Потвърдената диагноза беше същата ”безплоден”, а директните думи от лекуващите лекари, ехтяха в ушите ми: “Момче, примири се, клетките ти хем са мъртви, хем са малко като количество. Вероятността да имаш дете е повече от милион на сто, т.е.никога! Примири се!” Тогава вдигнах ръце, отказах всякакви по-нататъшни лечения, като си казвах “да става каквото ще, с деца, или без деца, по-важно е да съм жив!”  Мисълта, че няма да мога да имам деца, ме смазваше и разби нервната ми система. Имал съм приятелки и качествени взаимоотношения с момичета, но не бях сигурен, че някоя жена съзнателно би избрала да живее само с мен в бъдещ семеен живот, знаейки за състоянието ми и без родено от нас дете. Затова, на даден етап от връзката, я прекратявах. Знаех за мъже и жени, които в подобно състояние са осиновявали дете и са продължавали напред. Знаех и за семейства, при които единият е напускал другия, който е безплоден и не може да му даде наследник. Но знаех и за двойки, при които семейството си остава, а някой от тях води разпасан живот, сменяйки  жена след жена, или мъж след мъж. Такъв живот в неизвестност и недоверие, не беше за мен. Тогава, въпреки че не познавах Бога, Той се намеси и обърна живота ми от задънена улица, в изход.                                        Една вярваща жена, което срещнах, ми разказа за Бог, като наблегна на Неговата любов към мен, както и за добрите Му планове за моето бъдеще. Тя ми даде адрес на Евангелска църква в София и ме покани да отида лично. По това време бях студент в София, учех за педагог. Отидох в църквата и чух песните, които хората пееха, а пасторът служеше на съвременен български език. Изправих се пред страхотна дилема, на какво да вярвам...дали на дългите години лечение и поставена  диагноза, които познавах до болка? Дали на преподавателите ми по философия и научен атеизъм в института, които ни учеха, че религията е опиум за народите? Или на непознатата жена и този евангелски пастор, които виждах за първи път? Те не говореха за религия, а споделяха за Този, Когото познават. За любовта Му не само към мен, а и към злите и добрите хора, нещо, което тотално ме обърка. За моя логичен и аналитичен ум, предизвикателството беше голямо. Дали да тръгна да търся обяснение на всичко това, което видях и чух, или да повярвам в Бог, въпреки, че не разбирам всичко? Реших да отида отново на църква, служителят там говореше за Божия мир, а аз бях разкъсван от въпроси и противоречия, бушуващи в ума ми. Но не се отказах, продължих.                                                                                             Постепенно от мъглата, започна да се очертава пред мен все по-ясно Пътя, по който да ходя. Сам Исус каза:„Аз Съм Пътят, Истината и Животът“ (Йоан 14:6). На друго място Исус казва в Йоан 11:25: „Който вярва в Мен, ако и да умре, ще живее“. Примирих се и се успокоих, че с жена, или без жена, с дете или без такова, по-важното е, че душата ми намери вътрешен мир с Бог. До момента, в който чух, че Бог не само спасява от грехове, но и изцелява от болести. Вълна от емоции ме заля. Логичният ми ум крещеше: Как ще стане това? Как невъзможното става възможно? Как нелечимо безплодие ще се излекува? Как мъртвите клетки ще оживеят? А как да съм сигурен, че Бог точно мен ще излекува? Вече бях разбрал, че Бог е всемогъщ и може всичко! Но дали ще иска да го направи за мен? Тогава сънувах сън...Лежах на едно легло, когато вратата се отвори и се показа лекар в бяла престилка. Той каза: „Трябва да дойдеш при Мен да те оперирам!“  Събудих се и бях в недоумение: „Къде да отида, аз вече съм опериран в болницата, но няма резултат?   На следващата вечер отново сънувах друг сън...Видях се в София, в дома на пастора, който беше преобразуван в църква. Беше направил подредбата вътре по специфичен начин. Видях как хората се молеха за моето здраве. В съня ми, по време на кратката молитва, една възрастна жена се приближи и с две ръце започна да бърка отзад по гърба ми в областта на кръста. Измъкна  от тялото ми някакво образувание и каза: „Ето, това ти е пречило.:.   Комунистическите власти по това време, отказваха регистрации на много новосформирани църкви в страната. Затова смели хора, като този пастор, превръщаха домовете си в църкви и събираха хората.      Властите разбрали за това и запечатали вратата му. Но смелият служител, избил врата от друго място на стената, направил преустройство на къщата си и хората нелегално се събираха там. Аз нямаше начин как да знам за тези промени, тъй като по телефона никой никаква информация не даваше за място или ден за събиране. Вече своевременно бях завършил образованието си и се бях прибрал в родния Видин. Назначиха ме за учител в едно голямо село, което си имаше и гара за влаковете, но нямаше никаква църква, даже и православна. Във Видин имаше православни храмове, но нямаше евангелска църква.    След този сън разбрах, че инициативата за изцелението ми не е моя, а Божия. Вярвах в Бога, но до този момент не мислех, че Той иска да изцели мен. Струваше ми се, че все още не съм направил достатъчно за Него. Разпознах, че този лекар в съня ми беше Исус. Усетих копнежа Му да благославя и изцелява, но разбрах, че не трябва просто да си стоя в бездействие, чакайки някога, някъде, изцелението да се случи в моя живот. Направих крачка и заминах отново за София в църквата. Влизайки в дома на пастора, с удивление видях промяната със запечатания вход и отворената врата на друго място. Видях наяве променената вътрешна подредба, която съответстваше на това, което вече бях видял в съня си. Реших, че след проповедта ще помоля хората да се молят  за моето здраве. Не исках да кажа пред присъстващите проблема си, беше ми неудобно. Така и се случи, след проповедта, пасторът и хората около него, се помолиха за здравето ми. А една жена след молитвата ми каза: „Господ изцерява верните свои“.     Въздъхнах с облекчение и нова надежда. Повярвах за изцелението ми. Разбрах, че „верните“ са тези, които решават да вярват и се доверят на Бога, въпреки обстоятелствата. Не исках да ходя в болница повече за нови изследвания. Доверих се на Бога, че молитвата е задействала изцерението в тялото ми. С това ново отношение на доверие, се молих на Бога за съпруга и Той не закъсня, показа ми я. Влюбих се, но тя не беше готова да отговори на чувствата ми, но това е друга история. Това доверие в Него, ми помогна да устоя през трудния период, докато се установят нашите отношения. Събирането ни в семейство е свидетелство за Божията вярност. Бремеността на жена ми и раждането на нашите три деца също. Слава на Бога!     *** Историята на ВАНЯ  Учих в София и посещавах евангелска църква там. Бях повярвала от няколко месеца. Валентин беше много уважаван в младежката ни група в църквата. Даже чувах от пасторите за Божия призив в живота му, да основе и пастирува църква. Въпреки искрената ми вяра в Бога, виждах трудностите и гоненията на пастирското семейство през онези години на комунизъм и „народна власт“, и се зарекох пред себе си, че никога няма да се омъжа за пастор. Буквално цяла година стопирах взаимоотношенията ни с Валентин, да не прерастнат в нещо повече от приятелството, което ни свързваше от младежката група.     Един ден нещата се промениха и го погледнах с други очи. Тогава, още отначало, той беше изключително честен и сподели както за дългогодишните си проблеми с безплодие, така и за молитвата за изцеление, дала му нова надежда. Но не желаеше да си прави тестове, за да докаже изцерението си. Невероятното в случая беше, че вътрешно знаех за това безплодие. Проблем, който никой в църквата не беше разбрал, защото никога и пред никого не бе казван. Имало е молитва за здравето на Валентин, но не и споделяне какъв е проблема. Това, което знаех със сигурност вътре в духа си, че той е имал това заболяване и Бог го е изцерил. Оцених високо честността на Валентин да разкрие себе си още в началото на връзката ни.                                              По-късно се оженихме и първите няколко месеца искахме да си бъдем само двамата, за да установим семейния ни живот. В момента, в който решихме, че е време, чудото не закъсня да се прояви. Забременях с дъщеря ни, след това дойдоха и двамата ни сина, един след друг.  Благодарна съм! Отдавам цялата слава на Бога!    P.S. Това е откъс от книгата  със свидетелства от живота на Валентин и Ваня Дущови „НЕВЪЗМОЖНОТО СТАВА ВЪЗМОЖНО С БОГ“ която предстои скоро да излезе.