Дисекция на гордостта

"Гордостта предшества погибелта, а високомерието – падането."                                                                                                                                     Притчи 16:18   Човъркам я тази  мисъл, а тя дълбае мене. Никога не ми е била чужда, а по- скоро болезнена и ключова в битието ми. Беше време на дълбока заблуда. Но от гордост не си се признавах за обсебена от горделивостта, а дори се пъчех с нея.   Апостол Павел предупреждава: "В последните времена хората ще бъдат себелюбиви, сребролюбиви, надменни, горделиви, хулители, непокорни на родителите си, неблагодарни, нечестиви, без семейна обич, непримирими..."  (2 Тимотей 3:1)   Днес тези "добродетели" са се превърнали в моден култ, който удържа свободата и щастието  на хората.Себелюбиви и  после горделиви - точно в този ред. Откъде идва гордостта - знаем и кой я подхранва - също. Оня, който заслепен от блясъка и съвършенството си, презря Създателя си и поиска позицията му.   Как става това  впримчване в гордостта  ме вълнува повече, защото е неусетно и ако не разбираш предното изречение, няма шанс да стигнеш до отговора. Умът ми все дълбае в делата. Онези наши дела, чрез които си вярваме все повече, че сме самодостатъчни да се направим щастливи и успешни или, с които да си заслужим и купим признание и приемане от някого. Ако пък вярваме в Бога, то просто повърхностно и ритуално, изпълнявайки религиозния си дълг, снизходително да отчетем и Божията намеса. И пак  да наврем в очите на Бога, че сме посетили църквата, че сме изпълнили всичко, каквото е нужно, за да Го омилостивим.   И пак делата си Му припомняме и спокойни откъм съвест, се ограждаме с още дела. Дела, с които да се състезаваме, конкурираме и враждуваме. Санираме се с дела отвътре и отвън като панелки. А Бог иска да ни изчисти в милостта Си отвътре навън. И първата крепост е гордостта, която така умело  прикриваме със същите тези дела. Истинската вяра винаги ще роди добри дела. Но делата никога няма да родят Бога в нас. Делата, които ни вкарват в заблуда, приспиват дълбокия ни копнеж за смисъл и ни връщат в омагьосания кръг на закона, от който Христос ни освободи.За хуманисти, атеисти и други екстра, ултра, свръх "-исти ", "-енси "и"-ейци" не говоря въобще. Те принципно са си сами за себе си.   Гордостта винаги търси потвърждение, че и свише сме одобрени и заслужили. А всъщност посоката е точно обратна. Смиреният човек винаги в духа си е на колене и с вдигнати празни ръце, защото знае от Кого тези ръце са създадени, работят и се пълнят с блага.    Гордостта презира толкова много "случайности". Гледа ги отвисоко, защото ги е преодоляла. Времето, възможността, обкръжението, нуждата,отворената врата, семейството, което е заложило и станало твой трамплин, благоволението и благоразположението на шефа, приятелския съвет и ръка... Те остават там долу. Вървящият нагоре човек подминава тези мостове и знаци по пътя. Вярва в силните си нозе и "тия ръце, с които е градил всичко сам". Делата, с които се кичи, му галят ушите, че е на верния път. Приспиват в него благодарното отношение. Задремва критичността в изборите и чувствителността в отношенията. Заспива признанието за дълг, приемственост и родова свързаност.   Той е вече откъснат и сам. И започва да расте в него вътрешният му човек. Одързостява се да преодолява все по- високи и трудни прегради, защото е натрупал внушителна мускулна маса. Върви нагоре все по-изпъчен и уверен. Сам си е съдник и деятел. Не позволява закрила, намеса и дележ с някого.Сам отпива първите решения за компромис със съвестта си.И се опиянява от това спиртно питие. Достатъчно е да върви и да не се оглежда, за да не загуби от поглед целта. Вече не забелязва по магистралата другите човеци, също като него бързащи за някъде. Засилва ход да ги изпревари и надбяга. Боричка се и тичайки сдъвква жертвата, която му се пречка в краката. Препуска и вече е оглушен отвъображаемите възгласи, че е победител. Яростно започва да  катери със зъби и нокти. Високоумства  и самоуверено раздава оценки и препоръки. Презира съвет и забележка. Чува само собствения си глас. И изведнъж оглушава от височината и липсата на кислород. Оглушава за света.   До болка разбирам това вързано положение. Няма как, когато си толкова голям в очите си, да намериш физическо и духовно пространство за клякане и поклон пред Някого. Няма как да съзреш плана Му, защото очите и сърцето са пълни със себето ти. Първо трябва да се изпразниш от моженето си. Но вече си на върха. И си глух и сляп. А там е големият баланс да не паднеш, защото се крепиш само на ръба на своите заслуги и дела.А те са като ронливия пясък, който още не е станал гранит или мрамор.Сипе се и застрашава и другите. Гордостта винаги свлича със себе си и близките пясъци.    Падението предстои. Неминуемо е и болезнено.Понякога е безнадежно, а понякога - спасяващо. Донася отрезвяването на земната духовна гравитация. Защото в нея Бог е вложил знак да помним, че сме от кал направени. От прах и не дори от пясък. А да летим с душата си във Вселената можем само в духа си и затова не са необходими делата на прашната ни плът, те пречат и тежат с оловна гордост. Нужен е смиреният и свободен дух на човека, приел Божията благодат. Агресивната Божия незаслужена милост, която избутва закона на задължителното правене и омилостивяване. Този закон, станал преди 2000 г. извор на гордост, бе изчистен и покрит с Божията благодат.   Бог ни е предупредил, че никой никога не може да отмени духовните закони на словото Му. Или, ако ги наруши, да знае последствията. Да има време да се спре и спаси от себе си. От любов го е сътворил така. Тази любов, излята от Него към нас, която да копнеем да върнем на Него чрез  хората. Кръговратът на безусловната троична Божия любов.Която се сниши до тяло на човек, увиснало на кръст, за наше спасение.Която се изля в Святия Дух, вложен в сърцата на човеците и царува във вечността. Любовта, която покори гордостта  и високомерието със смирение и мъдрост. За да няма падение и погибел. За да се върне отново нагоре към Бога и настрани към човеците. Като кръст, който съедини небето и земята, прегръщайки  цялото творение.