До ангела на смирненската църква

П-р Илия Блъсков

Желая да споделя с вас няколко живи спомени и впечатления за сравнение със съвремените главоломни събития в нашата родина, а и в света. Бях дванадесет годишен, ученик в Върбица, Преславско, когато чух историята за „Гайда Таши”. Минавахме покрай тази висока стръмна канара, около четири километра от Върбица по пътя към Върбишкия проход.

На същото място през време на така-нареченото, „Османско присътствие” се извършило безпричино престъпление срещу едно българско овчарче, което седяло на върха на канарата и свирело на гайдата си, като гледало стадото.

По същия път, по който пътувахме и ние в 1934 година, минавали двама турски ловджии. До колкото си спомням историята беше така: един от тях се басирал, че с един истрел можел да свали момчето, което седяло на края на скалата. Замерил се и истрелял; целта била много ясна, очертана срещу фона на синьото небе. Докато безжизненото тяло на овчарчето се търкаляло по скалата до подножието в храстите, гайдата надута с последния му дъх, продължавала да ридае…

Приятелите на баща ми, включително и турците, глатеха глава в знак на недоумение: каква жестокост са били способни да извършват хората в предишния примитивен деветнадесети век! И никой не се опитваше да смекчи вината на извършителите.

Това беше, шестдесет години след „освобождението”, ера на взаимно опрощение, разбирателство и благоволение, доказателство, че българи и турци, могат да живеят заедно на мир. Християни и мюсюлмани, прости и обучени, бяха много на ясно: такива зверства са извършвани само когато грешни хора се оставят да бъдат водени от злия дух, когото християните наричаха „дявол, сатана”, а мохамеданите наименуваха „шейтан”. По този въпрос нямаше несъгласие.

Това беше тогава. Днес получих едно съобщение от британския журналист Дан Вудинг (Dan Wooding), който сега живее с жена си Норма в Калифорния. Вудинг е добре-познат световно като радио и телевизионен коментатор. Той е основател на “ASSIST News Service”, PO Box 609, Lake Forest, CA 92609-0609 USA. Вудинг разпространи следното съобщение, дата 24 Април (предавам го в съкратена форма).

”Писмо до Световната Църква от Протестанската Църква в Смирна. (Смирна е стариният град споменат в Откровението от Йоана втора глава, наречен от турците Измир, и допълнително `невернически Измир`).

”Миналата седмица беше напълнена с много печал. Много от вас сте чули за ужасната загуба тук през събитието което се случи в турската провинция Малатия, 300 мили северо-източно от Антиохия, град където първо вярващите бяха наречени християни (Деяния 11:26).”

Писмото продължава да описва в най-обширни подробности тази „ужасна загуба”. В сряда, 18 април, трима вярващи отиват на молитва в офиса на Евангелската църква в Малатия: германският мисионер Тилман Геске, турският пастор Некати Айдин и един друг турски вярващ Угур Юксел.

Тези трима били нападнати от десет младежи, всичките под двадесет годишна възраст и всичките в подготовка за изпити за влизане в унивирситет. Те били членове на един „тарикат”, т.е. група на „верни вярващи” в Исляма. Един от тях бил син на градски кмет в провинцията на Малатия. На възкресната неделя през Великден пет от тези младежи присътствували на богослужението – само „по покана”, водено от пастор Некати. Те се представили под мантията на „търсящи”.

На деня на престъплението, те се събрали в университетската спалня, въоръжили се с пистолети и ножове, събрали пешкири и въжета и се явили на Библейското учение в 10 часа. Щом Некати започнал с четене от Библията, тези момчета скочили. Угур, Некати и Тилман били завързани крака и ръце за столовете им, и младите войни започнали „службата” им за Алаха, която продължила три часа.
Ще се помъча да спестя на по-впечатлителните читатели страшната грозотия на тези мъчения. Достатъчно е да споделя факта, че Тилман бил промушван 156 пъти, Некати 99 път, а Угур бил толкова много пъти намушкан, че не било възможно да се преброят раните му.

На края на три-часовите мъчения, младите герои разрязали гърлата на нашите братя от ухо до ухо, като ги фактически обезглавили. Междувремено един друг вярващ, Гокхан дошъл в офиса на работа и забелязал, че било заключено от вътре и чул някакъв необясним шум. Обезпокоен той телефонирал полицията. Офицерът пристигнал в разстояние на пет минути и трябвало да разбие вратата за да пристъпи в офиса, където му се представила страшната картина.

Трима от нападателите се предали веднага; един друг бил намерен скрит на балкона на долния етаж. Също един друг Емре Гунайдин паднал от треитя етаж като се мъчил да избяга по водната тръба.

Дан Вудинг с журналистическа точност описва развитията в Турция от 2001 година, които предвещавали тази иначе непонятна умраза на турски мюсюлмани към турски вярващи. Дан се позовава на решението на Съвета на Държавната Безопасност (Милли Гувенлик Курулу), който започнал да гледа на християните като заплаха за държавната сигурност, на равно с Ал Каида и ПКК (курдски) тероризъм. Изявления и мнения на политически лица започнали, според Дан Вудинг, да разпалват омраза срещу християни и мисионери, които те обвинявали, че подкупват млади хора за да си променят религията

След това решение на Съвета в 2001 година, нападения и заплахи срещу пастори и вярващи започнали почти като официялна тактика. Бомбени нападения, физически атаки, също и вестникарски клеветения са били неразделни рубрики в пресата и телевизията.

От декември 2005 година, жената на бившия Министер Председател Есевит, историкът Илбер Ортайли, Професор Хасан Унсал, политикът Ахмет Тан и писателят Айтунк Алтиндал, всеки от тях в своята професия започнали кампания да обърнат вниманието на публиката към `заплахата` от християнството. Скрити камери били употребени в черковни служби за да бъдат използвани тенденциозно и сензационо в медиите с цел да се създаде една атмосфера на страх и антагонизъм към Християнството.

В отговор на това последно зверство срещу християни в Малатия, Дан Вудинг съобщава, че Турският министер на вътрешните работи се усмихвал като говорил за атаката срещу нашите братя, което можело да се изтълкува като „Надяваме се, че сте научили урока си: ние не желаем християни тук.”

Според сведения от Турция, организаторът на това престъпление бил един ненаименуван възрастен член на „тарикат”. Сега младежите съзаклятници се намират под арест като очакват съд. Ще бъдат съдени като `терористи`. Падналият от водосточната тръба Емре Гунайдин е все още под интензивно медицинско наблюдение. Полицейското изследване се концентрира на него и контактите му. Казват, че ако той умре, разледването ще се разпадне.

Църквата в Турция подкрепява братската църква в Малатия както Христос е наредил – с братска любов. Стотици турски пастори и вярващи прилетяли за да насърчат малкото братство и да се погрижат за законните мерки, също и да представят християните пред медиите.

Вдовицата Сузане Тилман й било забранено да погребе съпруга си в Малатия, но с един акт на братска любов турските вярващи сами погребали техния немски брат в едно запустяло арменско гробище.

Подобна жестока нетърпимост може да има само един отговор и той ще дойде от Исус Христос: „До ангела на смирненската църква пиши: …Не се страхувай от това, което ще пострадаш; бъди верен до смърт и Аз ще ти дам венеца на живота.”

Що се касае до „пренаписването” на българската история, интересно как ще могат да преименуват Иван Вазовата книга „Под Игото” – „Под пет стотин-годишно благоволение”?.. А „Загубена Станка” на дядо Илия може би „Татарската Любима”?.. Кой знае, днес всичко е възможно – докато Христос дойде. И Той НАИСТИНА е „пред вратата”.

„И като отвори петия печат, видях под олтара душите на онези, които са били заклани за Божието Слово и за свидетелството, което държаха. И те викаха с висок глас и казваха: Докога, Владетелю свети и истинни, няма да съдиш и отмъстиш за нашата кръв на земните жители? И на всеки от тях се даде по една бяла дреха и им се каза, че трябва да почиват още малко време, докато се изпълни числото на техните съслужители и братя, които щяха да бъдат убити като тях.” (Откр. 6:9-11).