Доброволно

Беше обикновен делничен ден и утрото тъкмо настъпваше. Всичко сякаш се движеше по-бавно от обикновено, дори ми се струваше, че петелът на съседите няма сила да запее. В душата ми също беше мудно и търсех капчица сила и стимул в себе си, за да отворя очи. Чакаше ме дълъг ден, изпълнен с куп “задачи“, които бях начертала прецизно предварително. Хората, които ме познават,  знаят, че съм известна със своята организираност и добро планиране. Нещо днес обаче беше различно. В този ден нямах обичайната енергия.    Бог ме беше призовал на нивата още когато бях на 14 години. Изминах път на съмнения, борби провали и битки до деня, в който взех решение да се посветя напълно в служба на Него. Всичко вървеше прекрасно до тази сутрин, в която нещо вътре в мен ми шептеше, че не съм достатъчна. Сега бях  на 33 години, служех и бях отдадена в това, което правех, но днес сякаш бях загубила фокуса си. Шепотът вътре в мен продължаваше да ехти с въпроса - това ли е всичко? Сънливостта ми бързо премина и се опитах да продължа деня си по план. Но колкото повече напредваше денят, толкова усещах болка вътре в себе си. Тогава спрях! И попитах Бога какво е това усещане. Чух една-единствена дума - доброволно! Смущението ми растеше. Започнах да си задавам въпроси. Доброволно ли служа? Дали не съм спряла да черпя от извора в опит да давам повече, откокото имам. Дали не съм се превърнала в Марта и не шетам за Господа повече, отколкото да стоя в нозете Му, като Мария. Да! Това беше ключът! Правех всичко по навик, бързо...без помазание....без любов.   Колко често изслушваме истински и с любов хората, около нас, колко често стоим в Божието присъствие, без да бързаме? Колко често Го търсим за насоки или сме свикнали до толкова със служението си, че вярваме, че знаем по-добре дори от Бога?  В Матей 16:13-18 четем уникална история, която ни разкрива пречките на нашето истинско служение и как, ако не е доброволно, то няма смисъл.   Господ Исус Христос стои със Своите ученици, най-близките си 12 човека от целия останал свят и ги пита, кой е Той според тълпата. Според външните хора. И те казват, че според някои е учител, според други е пророк. Тогава, Той ги пита, кой е според тях. Според тези, които са най- близо до Него, според тези, които прекарват всеки ден в Неговото присъствие. Тогава Петър казва, че е именно Месията, синът на живия Бог. Това е истина,  за която Христос казва, че не е плод на собствените мисли на Петър, а е небесно откровение. Няма как да получим небесни откровения, ако нямаме близост с Господ Исус Христос. Ако не прекарваме всеки  ден време на интимност с Него.   Когато получава това откровение, Петър се издига много високо в духовните места, получава специално насърчение и обещание. Исус му казва, че той вече не е Симон, а Петър. Разпознавайки истината в Исус, Петър получава нова идентичност за самия себе си. Защото срещата с Исус променя нас, когато ние Го разпознаем, ние разбираме кои сме. И в този славен за Петър момент, в който неговата история е променена, всичко бива помрачено от следващите стихове. Само миг след това, Петър е наречен сатана. Защото, когато Исус разкрива какво предстои да се случи с Него, това навлиза в констраст с убежденията на Неговите ученици. Те получват откровение, че Той е Месия, но техните представи за Месията се различват от това, което в действителност трябваше да случи. Те си представят Исус като цар, а Той им заявява, че ще бъде унижаван, бит и разпънат на кръст. Те гледаха от гледната точка на земята, от перспективата и идеята на евреина, а Исус им говореше от небесна перспектива и това създаде конфликт - между небето и земята.   Тогава Исус каза на Петър: "Махни се от мен, сатано, защото мислиш за земните  неща, а не за небесните“. Това, което свали Петър от този славен момент, в който се намираше, бяха човешките неща. Това е основната причина много христини днес да падат, много християни с небесни дарби и  откровения да прегарят, защото гледат през човешкия си ограничен поглед, мислейки за земното, вместо за небесното, шетайки, вместо да притихват всеки ден в нозете на Исус. Това прави служението неплодоносно. Когато самите ние сме източник с нашата човешка перспектива, а не Бог,  с Неговата небесна такава.    Как да отклоним погледа си от човешките неща и да погледнем на Божиите? Трябва да решите какво искате. Ако иска някой да ме следва, казва в 24 стих, Първо, трябва да разберем какво искаме, или едното, или другото. Ако сте избрали Божиите неща -  ако иска  някой да Ме следва, нека да се отрече от себе си, да вземе кръста си и така нека да ме следва. Ако - Нека!   Ако днес сте взели решение и искате Божиите неща - тогава нека да видим какво следва.    Първо, нека да дойде. Вие къде сте, дошли ли сте при Исус? Избрали ли сте източника на влияние във вашия живот? Ако сте направили и това, избрали сте Исус и сте дошли при Него, следващата крачка каква е? Само да дойдете не стига, не можете да останете на това ниво до края и да чакате.   Следва отричане от себе си. Идвате, оставате и се отричате от себе си. Това е пътят! Няма друг път! Това не означава да се обезличите. Напротив! Това е да вкараш твоята идентичност в Божията. Да съблечеш своето егоцентрично мислещо за човешките неща естество и да облечеш Божията идентичност. Ти продължаваш да си си ти, но  си облечен с Божествената промисъл за теб. Да се отречеш от себе си значи да поставиш Бог на мястото , на което си поставил себе си!   След това – да вдигнете кръста си.  Ако да се отречеш от себе си е вътрешна нагласа и убеждение, то да вземеш кръстта е външно доказателство за твоето решение. Да вземеш кръста си означава да заявиш своето решение. Да декларираш, че няма друг път. Да вземеш кръста си е да влезеш в Божия план, да се откажеш от твоя план.   Някои от нас само сме дошли до Исус. И ни е приятно, стоим и се любуваме на тази приятна любов от Негова страна, други сме започнали да се отричаме от себе си и вътрешно се борим всеки ден с нашето его, с нашите мисли за нас самите, но колко от нас сме взели кръста си? Колко от нас сме разбрали, че вземайки този кръст ние взимаме най-доброто за нашия живот?!  Доброволно!!!    Павел казва: "Съразпнах се с Христос и вече не аз живея, но Христос живее в мен".  Служението е доброволен акт на сърцето. То е свързано с външни физически действия, но ако сърцето не е двигателят, то служението ни е напразно.    Едва след като премине през тези 3 стъпки,  едва тогава Исус да Го следваме. Не може да следвате Исус, ако не сте си изяснили тези 3 неща преди това. И нашия поглед ще е насочен винаги към човешките неща, докато не преминем през тези стъпки.   Взели ли сме решение доброволно да следваме нашия Господ? Често пъти много от нас искаме Той да ни следва в нашите пътища и служение, но тогава в онзи ден аз разбрах, че не мога да служа, без кръста на раменете ми. Ако забравя за кръста, тогава съм поредният религиозен водач, воден от собствените си човешки опити да бъде праведен, поредният законник, служещ без помазание. Това, за жалост, не работи за Божието царство, а единствено за извисяване на човешкото его, което толкова ни пречи да бъдем угодни на Бога. Не можем да служим, носейки нашето его със себе си. Призовавам ви да ходим и да учим хората в истината. Да служим на Бога доброволно, отричайки се от себе си. Мотивът на сърцата ни да бъде да сме угодни на Господа!