Древна мъдрост за съвременни християни

Древният библейски модел за човешката личност е точно необходимата рецепта за една църква, която е налапала примамката на съвременното виждане за човека като мислещо същество. Както обичаше да казва Робърт Уебър бъдещето на църквата е древно: християнската мъдрост за постмодерния свят може да бъде открита в едно завръщане към древните гласове, които никога не са ставали плячка на съвременния редукционизъм. Помислете, например, за работата на св. Августин, един философ богослов и епископ в северна Африка през 5 век, който осъзнал холистичната картина за човешката личност рано в своя живот в църквата. В началните параграфи на своите „Изповеди” – неговата духовна автобиография, написана под формата на молитва – Августин посочва епицентъра на човешката идентичност: „Ти си ни създал за себе си и неспокойно е сърцето ни, докато не намери в Тебе покой. ” В това кратко изречение е събрана мъдрост, която може радикално да промени нашият подход към поклонение, ученичество и християнско изграждане. От това кратко прозрение могат да бъдат изведени няколко прозрения.   Августин започва с едно твърдение за сътворението, едно убеждение за какво са създадени хората. То е забележително поради няколко причини. Първо, то разбира, че хората са създадени от и за Създателя, който е познат в Исус Христос. С други думи, за да бъдем истински хора ние трябва да „открием” себе си във връзка с Онзи, който ни е направил и за когото сме били направени. Благовестието е начинът да се научим да бъдем хора. Както веднъж се изразява Ириней: „Божията слава е един напълно жив човек.”   Второ, подразбиращата се идея за това какво е човекът, е динамична. Да бъдеш човек означава да бъдеш за нещо, насочван към нещо, ориентирано към нещо. Да бъдеш човек означава да се движиш, да преследваш нещо, да гониш нещо. Ние приличане на екзистенциални акули: трябва да се движим, за да живеем. Ние не сме просто статични контейнери на идеи, ние сме динамични творения ориентирани към някаква цел. Във философията съществува кратка дума обобщаваща всичко това: нещо, което е ориентирано към дадена цел или telos (цел) се описва като „телеологично.” Августин правилно разбира, че хората са телеологични същества.   Една втора тема, която трябва да бъде отбелязана, е, че Августин определя центъра или „органа” на тази телеологична ориентация в сърцето, източникът на нашите желания и копнежи. За съжаление, езикът на „сърцето” (kardia на гръцки) е бил толкова променен в нашата култура и наситен със сълзливия сантиментализъм на „Холмарк,” че по този начин е приравнен с един вид емотивизъм. Не това има предвид библейският език на kardia, нито пък Августин. Мислете за сърцето като за опорната точка на  най-фундаменталните си копнежи – една интуитивна, несъзнателна ориентация към света. Така Августин не определя това единствено като интелектуално търсене. Той не казва: „Ти си ни направил, за да те познаваме и неспокойни са умовете ни докато не те разберат.”   Копнежът, който описва Августин, е не толкова любопитство колкото глад – не толкова интелектуална озадаченост, която трябва да бъде разрешена колкото един копнеж да се насити (виж Пс. 42:1-2). В тази картина центъра на притегляне  на човешката личност не се намира в интелекта, а в сърцето. Защо? Понеже сърцето е екзистенциалното обиталище на нашата любов и именно нашата любов ни ориентира към някаква крайна цел или telos. Аз не просто „зная” някаква цел или „вярвам” в някакъв telos. Повече от това, аз копнея за някаква цел. Аз искам нещо и го желая с цялата си сила. Моят копнеж определя кой съм аз. Накратко, ти си това, което обичаш.   В динамичните отношения между любовта и познанието, главата и сърцето, Писанието рисува една холистична картина на човешката личност. Бог не изкупва единствено умовете ни, а целия човек: главата, сърцето, ръцете. Христос пленява умовете ни, но също и нашата kardia, или, както се изразява Павел, нашите splagchna, „вътрешните ни части” които са седалището на нашите „любови.”   Съвременната наука е започнала да улавя тази древна библейска мъдрост за човешката личност. Учените в UCLA и McMaster University са провеждали експерименти, които хвърлят светлина върху „вътрешните ни чувства.” Техните изследвания сочат как микробите в стомасите ни влияят на неутралната активност на ума. „Умът ви не е просто още един орган,” казват те. „Той… се влияе от всичко останало, което влиза в нашето тяло.” (виж http://www.npr.org/sections/health-shots/2013/11/18/244526773/gut-bacteria-might-guide-the-workings-of-our-minds.). Всъщност Scientific American казва, че съществува „една често пренебрегвана мрежа от неврони свързващи нашите вътрешности, която е толкова голяма, че някои учени я наричат „втори мозък.” Не е никак странно, че Исус приканва Своите ученици да го следват чрез ядене и пиене (Йоан 6:53-58). Ученичеството не докосва единствено главата ни или дори само сърцето ни: то достига до най-вътрешните ни части, нашата splagchna, нашите любови.   Можем да кажем, че хората са по своята същност еротични същества. За съжаление – и по разбираеми причини – думата „еротично” носи със себе си множество негативни конотации в нашата порнографска култура. Затова християните често са алергични към ероса (и често поставят рязък контраст между ерос и агапе, като второто бива определяно като „християнска” любов). Но това свежда добротата на желанията да тяхното изопачено пробване от съвременната култура.[4] В стриктния смисъл ероса сочи към едно желание и привличане, което е добра характеристика на нашата сътвореност. Вместо да поставяме някаква погрешна дихотомия между агапе и ерос ние можем да мислим за агапе като за правилно ориентиран ерос: Христовата любов, която е изляна в сърцата ни чрез Светия Дух (Римляни 5:5) е един изкупен, правилно ориентиран копнеж за Бога. Ти си това, за което копнееш.   Този телеологичен аспект на човешката личност, съчетан с фундаменталната централност на любовта, води до третото прозрение на Августин – „ние обичаме, понеже той първи ни е обикнал” (1 Йоан 4:19) – ние ще намерим „покой”, когато нашите любови не са правилно насочени към този край. Но Августин отбелязва и алтернативата: тъй като сърцата ни са създадени, за да намерят своята цел в Бога ние ще изпитваме постоянно безпокойство когато се опитваме да обичаме заместители. Да бъдеш човек означава да имаш сърце. Не можеш да не обичаш. Въпросът не е дали ще обичаш нещо с цялата си сила, въпросът е какво ще обичаш с цялата си сила. И ти си това, което обичаш.   Кратката разходка из Писанието и древната мъдрост на св. Августин разкрива един много различен модел за човешката личност от този, който обичайно приемаме. Този модел ни дава една рамка, в която да мислим за задачата на ученичеството, естеството на освещението и ролята на поклонението. Нека да разгледаме това чрез една метафора, която ни позволява да си представим това, за което говорим.   Превод: Радостин Марчев