Две предизборни лепти

Както всеки друг път, когато изборите чукат на вратата, емоциите се издигат до небето. Християните, подобно на всички останали хора, имат своите надежди и разочарования, очаквания или липса на такива като поне някои от тях са свързани с определена политическа сила, на която те симпатизират. Заедно с това те винаги са (или поне би трябвало да бъдат) изправени пред дилемата как да обвържат своята вяра с вота, който дават. И, както често се случва, отговорите, които те дават – на самите себе си и на останалите – могат да са коренно различни. Въпреки това има няколко неща, които ми се струват валидни за всички и с които би трябвало да се съобразяваме.   1. Църквата по своята същност не е нито лява, нито дясна, нито нещо друго, което може да бъде вместено в съществуващите политически понятия (В случай, че сте пропуснали да прочете чудесната статия на Тимъти Калър „Как християнството пасва на нашата партийна система?” сега е момента да го направите.). Тя е от коренно различно естество и съществува с различна цел.   2. Като такава тя не трябва да бъде замесвана в каквато и да е политическа дейност. Това включва повече от очевидния проблем с осигуряване на гласове срещу облаги в който евангелските църкви се оказаха замeсени преди няколко години. То също така включва и призиви от амвона за кого да се гласува (нещо по закон наказуемо, но на практика никога непрактикувано). Включва и задкулисни договорки между политически партии и църковни водачи да бъдат осигурени гласове срещу възможност последните да включат свой човек в кандидатската листа. Включва и „съветването” (както понякога се нарича) от страна на пастира на своите енориаши за кого да дадат гласа си. Включва и други неща, за които, сигурен съм, се сещате.    3. Църквата е място, където могат да се съберат хора с различни политически убеждния и без да се мразят, спорят или презират за тях да се приемат като братя и сестри, които ядат от един хляб и пият от една чаша. Тази обединяваща връзка би трябвало да е много по-здрава и да се проявява много по-силно от всяко политическо пристрастие. Когато политическите виждания изместят братското отношение това показва много сериозен дефицит на самото християнство.     4. Гласуването е въпрос на лични убеждения и виждания за начина и хората, които най-добре биха управлявали страната. Нормално е християните (подобно на останалите хора) да се различават в тях. Християнското изискване е това да става по съвест. Друго не може и не трябва да бъде налагано. Със сигурност не и в църквата.     5. Не виждам причина християните да са аполитични, да не се кандидатират или да не бъдат избирани. Но аз виждам много сериозна причина да не се гласува за някой човек просто защото той е заявил – искрено или не – християнски убеждения. Един разумен вот би трябвало да бъде информиран и определян от множество други изисквания – до голяма степен на техните способности, опит и доказаност в определена област. Това, че някой е „наш човек” все още съвсем не означава, че той е подходящ за изборната длъжност, за която се кандидатира. От друга страна, ако е показал способности, неговата вяра несъмнено е допълнителен плюс за останалите християни.     6. Макар да не пасва на нашите политически понятия християнската църква в определен смисъл е дълбоко политическа. Тя е такава понеже е заявила своята вярност към Царя Исус, Когото трябва да следва преди всеки друг. Това е било една от най-разпознаваемите характеристики на ранните християни. Отказвайки да се поклонят на цазаря като на бог и спасител, те са заявявали верността си към Друг и по този начин са се оказали политически неблагонадеждни и впоследствие, жестоко преследвани. Днес, поне в нашата страна, християните не са преследвани. Но всеки път, когато заменят верността си към Исус за вярност към дадена политическа партия, кандидат или идеология, те неминуемо губят своя духовен авторитет пред наблюдаващия ги свят.   7. Първата задача на църквата никога не е била да печели политически битки или избори. Тя е да се покланя на Царя Исус и да споделя благата вест, която Той е донесъл. Всичко останало остава на второ място. Ако не е така тя се превръща в обезсоляла сол.   8. Верността към Царя Исус трябва да води църквата в нейното ясно свидетелство в общественото пространство. Заявявайки ценностите на Неговото царство тя трябва да е готова да критикува всяко зло и несправедливост, без значение дали идват отляво или отдясно. И обратно, тя трябва да е готова да подкрепи всяко добро и справедливо дело или идея, без значение откъде идват те. По този начин тя може да изпълнява пророческата си задача в обществото („пророчески” в случая означава изявяване на Божията воля и гледна точка за дадена настояща ситуация) и да изисква отчет от всяка партия, правителство или политическа фигура. Обратно, когато тя позволи устата ѝ да бъде затворена било от страх, било от нежелание да изгуби облаги или да развали добрите си отношения с определени хора, това е предателство към нейния Цар, на когото тя дължи вярност, а не просто прагматизъм с цел добруване.   По този начин Проповедта на планината и Изповедта на вярата се превръщат в дълбоко политически послания – всъщност най-добрите политически послания, които църквата може да издигне.   Казали това нека да отидем и да гласуваме по съвест, търсещи доброто на страната, в която живеем. И след това нека да живеем по съвест, служещи на Царя Исус – Този, на Когото сме обещали първата си вярност.