Епизод на вярата

Родителите ми бяха от работническото съсловие; хора, родени в  началото на 20-ти век. Моята баба и чичо бяха християни. Предполагам, че  тя се е молила за нас и нашето спасение. Баща ми беше кръчмар и вземаше новото от живота. Така от новите идеи на комунизма той беше надъхан с безбожие. За него Бог беше хубавата трапеза с обилно алкохол. В по-млада възраст на техния живот майка ми е проявявала интерес към групите християни, които са се сформирали в родното ни село. Но баща ми категорично й забранил. Така в професията си като кръчмар, баща ми търпеше загуба след загуба. Местили сме се много, за да намерим мястото  си и подобрим финансовото си състояние. Уви!   Спомням си като дете през 1944 г. лятото един човек от селото уби с пистолет друг на масата в кръчмата. Моят по-голям брат работеше като сервитьор с баща ми.Брат ми се изправи пред убиеца с въпрос: „Защо уби човека?" Убиецът насочи дулото на пистолета срещу брат ми и стреля. Куршумът мина покрай главата му. Брат ми преживя нервен шок. От този момент той заболя от епилепсия. Една коварна неизлечима болест. Много средства изтичаха за операция, лекарства, специална храна.  Всичко беше напразно. Болестта се развиваше прогресивно. Самият той беше ориентиран атеистично. Като младеж играеше в самодеен театър като подигравател на Бога и евангелието. Беше веселяк, хуморът естествено му принадлежеше. Епилепсията обаче душеше едно по едно веселието му и хубавите неща в него. Около 22- годишен беше, когато припадъците му траяха по 2 часа. Ужасна гледка! И понеже се случваха различно в денонощието, спяхме на едно легло. Не ме беше страх от демоните, макар и  толкова грозни. Първо се чуваха страхотни, цепещи атмосферата викове и след тях безсъзнание и гърчове. След виковете се намесвах да разтривам отзад врата му и да го успокоявам. Аз естествено бях свикнал с болестта му, това беше моят роден брат, когото обичах. Дойде време, когато не го искаха никъде на работа. Отслабна до кожа и кости, не искаше да напусне дома ни от страх от припадък пред хората. Стана необщителен, раздразнителен. В това време у  нас се отбил един вярващ от квартала, в който живеехме. Разговаряли за Един, Който би могъл да помогне на брат ми и че Той не е от този свят и името Му е Исус. Човекът отправил покана към дома ни да отидем всички у тях.   През тези години баща ни беше вече починал при злополука. Съжалявам, той единствен си отиде без Бога, без покаяние. След неговата смърт Бог настъпваше към дома ни. Отзовахме се на поканата да видим как Исус Христос може да помогне  на брат ми. Не зная какво е чувствал брат ми, но аз имах смесени чувства. Може би  има помощ за него, но може би са манипуланти. С нас двама ни дойде и  майка ни. Хората ни посрещнаха много сърдечно. Имаха на масата Библия и песнарки, от които пяха техните песни. След свидетелства за библейския Бог, който може всичко, те ни поканиха за молитва. Видях как коленичат и започват да призовават Исус Христос. Брат ми коленичи до масата в центъра на стаята. Никой не правеше нещо над него или с него. Наблюдавах с голямо любопитство какво ще се случи. Думите на брат ми  бяха тихи, неуки за молитва, но бяха на удавник, който е готов да се хване и за сламката. „Аз не искам да умра толкова млад, но ако те няма, аз  действително умирам. Ако ме чуваш, помогни ми".   Не минаха много минути и той започна да преживява нещо. Думите започнаха да се леят свободно като от извор, лицето му се проясни, започна да се усмихва, разговаряйки с Някой толкова задълбочено и възторжено, а не виждах никой друг, освен него. После се изправи на крака и преживяванията се засилиха до там, че тoй се радваше с по-голяма u по-голяма радост. Изведнъж долових думи, които излизаха от устните му на друг език. Беше турски. След още малко езикът му премина само на турски и то така, че не можеше да спре. Вярващите хора скочиха на краката си и един след друг го поздравяваха с: „Честито! Бог прости греховете ти и те кръсти със Святия Дух". Тогава за първи път осъзнавах, че има Бог и този Бог разкрива Себе Си пред човека. По пътя до нашия дом брат ми беше неузнаваем. Подскачаше, радваше се и говореше на турски. Беше станал като дете. След пристигането ни трябваше още да почакам да се успокои и притихне, за да чуя какво се бе  случило с него. И действително, той като че се събуди, влезе в  обстановката и ми каза на български език: ,Да знаеш, че има Бог и че ние много сме се заблуждавали в неверието си. Бог беше при мен тази вечер и ще видиш какво ще стане от сега нататък с мен".   Само за 2-3 месеца неговият външен вид се подобри и един ден той каза на майка ми: „Събирай куфара, тръгвам да търся работа". Майка ми не можеше да повярва, но събра куфара му и той отиде в друг град да търси работа. Намери работа на смени, беше отговорна, но той се справяше чудесно. Това, което беше, си отиде. Той беше свободен и благодарен за промяната. Свидетелството му беше силно, обръщаше хора за Евангелието. Посещаваше селца около града, в който работеше, за да евангелизира други за Божието царство.   Имах много натрупан материал, върху който да мисля и разсъждавам. „Ако нямаше Исус, кой би отговорил на моя брат вместо Него?"„Но болестта е неизцелима, как този Бог, в Когото повечето хора не вярват, изцели моя брат?" Бях при Него, а дори не разбрах как го направи, а направеното е факт. „Ако моят брат преживя Бога, аз бих ли могъл като него? Ще стане ли нещо и с мене". Започнах да посещавам църква, да слушам проповеди от тогавашния пастир на църквата в гр. Ямбол - брат Кузманов. Той беше образован човек, завършил богословското си образование в Швейцария в именитото училище на „Сан Крешона". Владееше немски език перфектно, учеше английски, беше много добре подготвен музикално - диригент, аранжьор, нотист.   Около 500 човека посещаваха църквата, а това бяха години след първия пастирски процес през 1949 г., който отне главните пастири на евангелизма в България. Въпреки страха от властите, въпреки слуховете за затвор и изселване, евангелието имаше своята магнитна сила на привличане. Тогава на моите 15 години бях силно заинтересуван от многото млади хора, които посещаваха тази църква; от мощния хор, който кънтеше по-професионално и по-силно от този по радиото. Имаше гласове, чийто тембър преживявахме: сопран като камбанка и бас като тътен под стола на стоящия на последния ред. Пастирът беше събрал и подредил добра църковна библиотека, която ревностно прерових и прочетох много от нея. Разбрах, че Бог си е работил и се е изявявал, дори и хората да не ги е грижа за това. С безгрижието си те не могат да нарушат Неговия ход в този свят. Бог е над всичко и във всичко.   Следва продължение...