Епизод на вярата – Интерниране

Предишната част можете да си припомните тук.   Правото ми да проповядвам беше отнето през месец февруари 1974 г.  Бях отзован от милицията. Един старши лейтенант ме посрещна с един лист, който развяваше, докато вървяхме заедно до залата на вътрешната прокуратура. Цивилен мустакат мъж прочете заповедта: „Изселване от Пловдив завинаги, заради активна религиозна дейност". Трябваше на 16 март 1974 г. да се представя в МВР Елхово на разпореждане на началника.   Престояването ми в Пловдив около две години до интернирането ни беше за основаване на домашни групи. От тези групи израснаха бъдещи служители за църквите в страната ни. Ние не разбирахме това, което Бог правеше в живота ни, но след години, виждайки резултатите, проумяхме Божия план. На определената дата бях на гарата за заминаване за Ямбол и след това - Елхово. Моето семейство и няколко души ме изпратиха. Бях благословен да поема пътя на гонението и преследването за името на моя Господ. Бях решен на всичко. Господ беше с мене!   Стоях пред вратата на началника в МВР - Елхово и очаквах да ме повика. Когато влязох, бяха събрани в залата всички началници и служители от Държавна Сигурност. Отново разговорът доведе до свидетелство за Исус Христос. Усещах правата посока на евангелието. Късно вечерта с джипа на МВР, заедно с началника на управлението и няколко от неговите помощници бях закаран в с. Попово на 16 км от Елхово. Бях под забрана никой да не говори с мен от селото. Но това събуждаше в хората повече любопитство и търсене на начини да достигнат до мен.   Обикновено вечер, когато селото утихваше, хората пристигаха да разберат защо съм там, какво съм направил, каква е тази вяра? В селото имаше само православна църква, която беше превърната в склад за метли. Евангелизмът беше съвсем непознат. Хората бяха комунисти, разпространено беше магьосничество, знахарство, окултизъм, пиянство побойничество. На доброто казваха „зло", на злото - „добро". В тази духовна и физическа атмосфера бях потопен и работата ми беше от всякакъв селскостопански характер Товареха ме, докато не усещах краката си, когато ходех. Няколко месеца след пристигането ми в селото, децата бяха завършили учебната година и жена ми, заедно с тях пристигна в селото при мен.   Наехме квартира и животът продължи в новата обстановка. Първата ни радост от спасен човек от селото беше чудо. Една съседка пристигна един ден у нас и поиска приятелство с моята жена. Тя отговори, че приятелството със света е вражда срещу Бога. Съседката каза: „Аз искам приятелство с теб, заради вашия Бог. Усещам привлекателна сила на любов към вас. Следя ви, когато се появите пред погледа ми и ви гледам, докато се изгубите от очите ми. Не мога без вашия Бог". Тя беше новородена, спасена от  Исус. Заслужаваше си да бъдем там. Междувременно управниците имаха поръчение от МВР Елхово да ни притесняват, като ни карат да се местим от квартира в квартира.   Второто жилище беше на центъра на селото срещу общината. Така беше по-лесно да ни следят и да упражняват по-близък контрол. Там Бог спаси втората жена. Малка, слабичка, цялата в черно с гумени цървули, всяка вечер тя идваше у нас за молитва. Мъжът ѝ беше алкохолик, а синът ѝ - психически разстроено дете. Виждах, че нищо не разбираше, когато четяхме евангелието, но упорстваше всяка вечер. Молитва и слово. Бог не закъсня, изцели детето ѝ, а мъжът ѝ се покая и тръгна заедно с нея в Божия път. По-късно синът им завърши атомна физика и работи в най-мощната атомна централа, а тя ръководи църквата в с. Попово в настоящия момент.   Следващите, които повярваха, бяха семейство. Мъжът лежал 11 години на легло, а жената, най-уважаваната в тази местност благодетелка, останала вярна на брака cu с този  мъж. Хора в околността разказваха това като предание. Една вечер у нас пристигна майката на болния мъж с писмо в ръка. „От моя син", каза тя и си отиде. Писмото беше кратко, но съдържаше всичко, което очаквахме да става в това село. То гласеше така: „Мило семейство, ние сме с вас откакто сте тук. Желаем да се запознаем. Елате на гости - очакваме ви. Не е от любопитство. Елате!"   Един ден отидох в дома им. Бяха подредили, изчистили стаята. Иконата беше избърсана и кандилото - запалено. Явно имаха понятие само от ортодоксалното християнство.След като разговаряхме, те разбраха за молитвата и евангелието и протегнаха ръце за едно близко приятелство с нас. Мъжът И. ми разказа, че от 11 години е на легло и неговата молитва е била: „Боже, ако Те има, доведи ми човек, Твой човек, не измамник, да се моли до леглото ми и да ми покаже Твоя път".„Когато  чухме за вас, ние проследихме внимателно 2 години живота ви и дойдохме до заключение, че вие сте отговорът на молитвата ни".   Седмица след седмица ние отивахме у тях цялото семейство и прекарвахме по цял ден или до късно вечер с тях. В една молитва Господ го докосна на леглото. Той се тресеше, плачеше и викаше за прошка на греховете. Бог спасяваше мъж от селото. А милицията, кметът, управата на селото как реагираха ли? Те казваха: „И. е умряла овца, утре ще ритне камбаната и ще си отиде". Така ни оставиха да работим с това семейство като доброволни социални работници. Докато общувахме с повярвалите поотделно, имахме практика да не съобщаваме имената им един пред друг. Ако започне гонение, да ги предпазим от предателство. Така 5 години работихме без хората да се познават. Беше наша стратегия. През това време хазяинът ни предупреди да си търсим квартира. За 5 години ни местеха на три места. Създаваха ни трудности във всяка ситуация.   Следва продължение...