ЕВАНГЕЛИЕ ПО МАТЕЙ, глава 14:13-21; Марк 6:35-44; Лука 9:12-17; Йоан 6:5-14
„И Исус, като чу това, оттегли се оттам с ладия на уединено място насаме; а народът, като разбра, тръгна след Него пеша от градовете. И Той, като излезе, видя голямо множество, смили се над тях и изцели болните им. А като се свечери, учениците дойдоха при Него и казаха: Мястото е уединено и времето е…
„И Исус, като чу това, оттегли се оттам с ладия на уединено място насаме; а народът, като разбра, тръгна след Него пеша от градовете. И Той, като излезе, видя голямо множество, смили се над тях и изцели болните им. А като се свечери, учениците дойдоха при Него и казаха: Мястото е уединено и времето е вече напреднало: разпусни народа да отидат по селата да си купят храна. А Исус им рече: Няма нужда да отидат; дайте им вие да ядат.“ Мат.14:13-16
Тези стихове описват едно от най-големите чудеса на нашия Господ Исус Христос – нахранването на „пет хиляди мъже, освен (тях и ) жени и деца” с пет хляба и две риби. От всички чудеса, извършени от нашият Господ, само това се споменава и в четирите Евангелия на Новия завет. Това е причината и ние да обърнем специално внимание на това чудо.
Уединеното, отдалечено и усамотено място, на което са се оттеглили Исус и учениците Му не е било пречка за онези, които са се нуждаели от Спасителя. Болните, отрудените и угнетените хора са били готови да Го последват на всякъде, за да намерят отговор на проблемите си. Гледката на прииждащите страдалци е предизвикала състрадание в Исус и Той е изцелил болните им.
Христос лично откликва на нашите нужди, но и винаги оставя нещо, което трябва да извършат Неговите ученици. Онези, които не са можели да изцеляват болните, са могли да се погрижат за нуждаещите се и Христос им казал:
Хората са имали нужда обгрижване, а учениците е трябвало да бъдат научени да обгрижват!
Изцелените е трябвало да бъдат нахранени, а учениците е трябвало да бъдат готови да се разделят и с малкото което имат, да го предоставят на Христос, за да стигне за всички, та дори и да остане от него в излишък.
Този случай описан в четирите евангелия, ме връща в моите спомени от детството.
Всяка неделя бащината ни къща се превръщаше в място за богослужение на нелегалната ни църква. Баща ми, проповедника на църква по време на комунизма, нарочно я беше построил в края на града, на „усамотено място„, за да бъде освен наш дом и да бъде удобно място за провеждане на нелегалните богослужения.
Всяка неделя, от ранна утрин започваха да прииждат за богослужение вярващи в Христос. Те често водеха със себе си болни и отрудени хора, търсещи изцеление и спасение. По това време нямаше удобен транспорт. Хората вървяха половин час пеша през полето до къщата ни от последната спирка на трамваите на „Хладилника“. Или идваха от другата страна, през калните улици на квартал Емил Марков за 20 минути.
Защо ли ви споделям тези подробности ли?
Ами защото, може би все още има хора, които си спомнят онази малка къщичка, в края на града, в подножието на Витоша, която се превръщаше църква всяка неделя. И със сигурност си спомнят горещите молитви към Христос в които често се случваше да бъдат изцелени болни, да се чуят горещи молитви на каещи се грешници и да бъдат кръщавани със Светия Дух.
В края на три-четири часовото богослужение всички бяха доволни, с грейнали лица и гладни, ама много гладни. Някои веднага си тръгваха, а други искаха да останат колкото се може повече в тази благодат и брат Борис, моя татко, ги канеше да се присъединят към обяда на семейството ни.
Мама винаги беше подготвена за гости. Още от предишния ден приготвяше храна в две огромни тенджери. Едната пълна с бобена чорба или пилешка супа, а другата с ошав (виж какво е това „ошав“ в Google) в достатъчни количества за да стигнат за цяла рота войници.
Ппонякога гостите ни бяха повече от очакваните, но това не смущаваше мама. За да стигне храната за всички, по „чудодеен начин“ яхнията се превръщаше в чорба, чорбата в супа, а когато се налагаше, супата се превръщаше в по-рядка супа, но забележете – без да губи от вкуса си. Не знам как ставаше това, но добавената вода, за да стигне за всички, въобще не се отразяваше нито на апетита, нито на достойнствата на храната. Само дето се налагаше мама да ни прати набързо, до съседката леля Венка, за да поискаме на заем още един или два хляба, та всичките да се наситят. Явно и съседите ни си знаеха предварително, че ще им искаме хляб и редовно се запасяваха с повече.
* * *
Още по темата: