Интервю с Виктор Костов
С много усилия успяхме да открием Виктор Костов, докато работи по завършека на дисертацията си, за да го помолим за коментар по статията му: „Защо “Атака” има успех сред българските избиратели”?
Излезе статията ти за успеха на „Атака.” Какво подбуди нейното написванe?
Ще ти открия един малко странен факт. Тази статия е на повече от една година – преди да бъде публикувана преди месец само я дооформих стилово. Когато я написах реших, че няма да я публикувам веднага, но ще изчакам известно време. Ако се окажеше, че при прочита й след време тя все още е актуална, то тогава тя заслужава да бъде изведена пред читателите. Оказа се, че статията звучи точно толкова актуално днес, колкото и при написването й. Но подбудите ми са същите днес, както и преди повече от година – непредубеден поглед към същността на това явление.
А дава ли „Атака” реална алтернатива на българското общество?
Не. „Атака” дава само представа, че предлага реална алтернатива. Точно това ме накара да напиша статията – заблудата, че „Атака” е реална алтернатива. Но в същото време упоритото настояване от централните медии, че „Атака” е незначително явление или че просто трябва да бъде забранена ме дразнеше с плоските си заключения. В тях нямаше опит за вникване в причините, поради които Волен Сидеров и партията му са реално привлекателни за хората. Например, „Атака” погрешно застава срещу българските турци и циганите на етнически принцип, насажда неприязън срещу тези хора, заради етноса им. Не етносът е заплаха, а идеологията. Ако „Атака” бяха истинска алтернатива те щяха да могат да видят, че радикалният ислям като тоталитарна идеология е заплахата, е не това, че някой е от турски или цигански произход. Не насаждане на омраза към хората, а разобличаване на идеологията е правилното усилие. Но Волен Сидеров не схваща това разграничение и резултатът е насаждане на страх и омраза на общо основание. Сидеров и „Атака” не могат да схванат тази разлика между раса и светоглед, или тя не ги интересува, защото самите те са предадени на тоталитарно мислене и имат деспотична представа за това какво е добро обществено устройство.
Податлив ли е българинът на политически манипулации и защо?
Българинът е изключително податлив на политически манипулации. За съжаление демокрацията гарантира свобода само до нивото, до което избирателите са информирани и свободни. Манипулираният човек няма реален стандарт за истина и морал; това състояние е плод на незадаването на въпроси и на безкритично приемане на „истината спусната отгоре”. Доказателство, че това е така за мнозинството българските избиратели, са безкрайните крайности и лашкания в политическия избор на народа през последните 15 години. Мнозинството упорито избираше бившите тирани, комунистите, в демократичното управление. Освен това културният навик на обществото е да не проверява фактите, а да се поддава на пропагандни твърдения. Няма достатъчно силни механизми, които да налагат подобна проверка. Това е така защото и тези, които би трябвало да докладват фактите, хората от медиите, са или самите те обвързани с политически интереси или са склонни на сензационни и емоционално натоварени твърдения, които често са непроверени. За съжаление хората, които мислят отговорно и критично са обвързани с политическите решения наложени им от мнозинството. Това е един огромен недостатък на демокрацията като формат на свободно и гражданско общество. Затова статията ми за „Атака” е именно опит за внимателно вникване в процесите, а не само „силно да любим и мразим”.
А смяташ ли че поредната атака на ВМРО срещу евангелските общества има подобни подбуди?
Да манипулира обществото? Не бих го нарекъл манипулация. Това предложение просто извира от естеството на ВМРО като философия и наследство от миналото. ВМРО са организация, която през 19 век отвлича американка, евангелска мисионерка, за да изнудва тогавашното американско правителство за пари, за да финансира подривната си дейност. Американските протестантски мисионери от тогавашния период са почти единодушно в подкрепа на независимостта на българската православна църква от гръцката и на българското население от Отоманската империя. Но това не пречи на терористите от ВМРО да отвлекат тази Божия служителка. (Всъщност, някои изследователи твърдят, че сред евангелистите от периода също е имало такива, които подкрепят това отвличане, като принос към националната кауза.) Логично, организацията във вида си от тогавашният исторически период попада в списъка на терористичните организации. Една морална кауза, подкрепяна с неморални средства, става автоматично неморална кауза.
Патриотизмът е благородно чувство, което ни кара да търсим по-високи идеали и да се стремим към изпълнения на дълг към сънародниците си. Но революционният национализъм съчетан с неинформирано конспиративно мислене не води до патриотизъм, а до фанатизиране. Явно религиозните малцинства, и евангелските християни са неприемливи за ВМРО, а и за „Атака” и комунистите, като неподатливи на този тип национализъм. Евангелските вярващи са хора, които не изповядват нужната лоялност към това, което националистите разбират като „истински българско”. Фанатизираните националисти виждат политическа причина за тази „нелоялност”. Те не могат да схванат, че вярата в Бога е истинско свързване с трансцедентната реалност на Божието царство, в която политическите страсти и каузи придобиват съвсем друго измерение, в сравнение с това как невярващите схващат политиката. Вярващите християни могат да бъда съвестни членове на обществото, но да запазят лоялността си към Христос преди тази към националистическата кауза. Това обвинение в политическа нелоялност към държавата и обществото съпътства християнската църква и повод за гонение от ранната история на църквата до днес.
Трябва да сме наясно, че свободата на съвестта и религията за християните в България е под постоянна заплаха. Срещата на ценностите на Изтока и Запада в българската реалност и мислене продължава да се случва и продължава да предизвиква напрежение.
Кому е нужна една такава промяна в закона и какви биха били нейните последствия?
Наложеното отгоре „единство” е модел на управление в България. Страната е исторически обвързана с доминирането на даден светоглед или идеология чрез държавна и обществена принуда. Дали това ще е православието, исляма или комунизма, исторически българинът е бил задължен да мисли като част от цялото, а не самостоятелно. Доброто на православната църква, Отоманската империя, СССР, работническата класа, партията или държавата е считано за по-голямо благо от доброто на отделния човек и неговото семейство. Това е причината и много хора да не могат да мислят самостоятелно нито в духовно нито в политическо отношение.
Този модел на налагане на „единство” е всъщност налагане на умствена и духовна униформа, от която не можеш да бягаш, под страх от наказание. Хората, които искат да продължат този тираничен модел на управление, съзнателно или несъзнателно, стоят срещу свободата на съвестта и религията. Тези сили в политиката, хората които мислят по този начин, имат интерес от подобни ограничителни промени в религиозния закон.
Съвсем друго е единството на хората, чийто мотив за обединение не е страх и реакционерство, произведени от евтина пропаганда, а вътрешно убеждение, основано на осмислена преценка на ситуацията. Тогава и силата на единството в обществото е по-голяма.
Но в никой случай не казвам, че България е единствената страна с националистически уклон и стремеж за налагане на единомислие чрез държавна политика или принуда. Това е вярно за по-голямата част от всички национални държави, в които християнството няма влияние върху политиката и обществото.
Последствията от промяна на религиозния закон в посока ограничаване на свободата на съвестта ще произведе допълнително напрежение между вярващи и представители на идеята за ултра-националистическата държава. Също ще доведе до осъзнаване на много евангелски християни колко важен е личният избор коя лоялност има предимство – тази към Христос или към националистическия идеал.
