Как да тълкуваме Стария завет

Християнската Библия се състои от две големи части, наречени съответно Стар и Нов завет. Това е общоприето и толкова добре известно, че вероятно не си струва да го споменаваме. На практика обаче този факт е много интересен по няколко причини, които носят след себе си значителни последствия.   Първо, въпреки значителния спор с еретика Маркион през 2 век Църквата единодушно е решила, че Старият завет, еврейските писания, не са остарели, ненужни и отхвърлени, а продължават да бъдат Божие слово, с цялата тежест и пълното значение на това твърдение. Когато пише към Тимотей, че „Всичкото Писание боговдъхновено и полезно за поука, за изобличение, за поправление, за наставление в правдата; за да бъде Божият човек усъвършенствуван, съвършено приготвен за всяко добро дело“ (2 Тим. 3:16-17) апостол Павел има предвид именно Стария завет, тъй като по това време Новият все още не е бил написан и събран.     Второ, това означава, че те трябва да бъдат внимателно четени, сериозно изучавани  и от тях да се проповядва редовно. Това обаче на свой пред повдига нелекия въпрос: Как трябва да се проповядва върху Стария завет в епохата след Христос?       Повечето проповедници като цяло проповядват върху Стария завет – някои по-често, други по-рядко – но начините, по които го използват, са много различни. Някои черпят от него положителни или отрицателни примери, които могат да им помогнат да илюстрират практически принципи за успешен живот. Други се стремят да извлекат надвременни морални принципи. Трети намират закони и правила за различни сфери, които (с повече или по-малко модификации) могат да дават насоки и днес. Всеки от тези подходи има някакво достойнство и приложение. Въпреки това ми се струва, че има два други принципа, без които всяко проповядване върху Стария завет би било не само непълно, но не би могло да се нарече напълно християнско.   Първият принцип е свързан с т. нар. цялостна изкупителна история, която Библията ни разказва. Старият завет е важна и непреходна част от нея, която няма как да бъде пренебрегната. Но за да бъде разбрана в своята пълнота тя трябва да бъде представена цялостно. Нейните основни компоненти са сътворението, грехопадението, изкуплението и прославянето. Историята започва с Бога, Който създава „всичко видимо и невидимо“ и поставя човека за свещеник и цар над това, което е направил. Той обаче избира да живее откъснат от истинския Живот, което, като съвсем естествено следствие, завършва с влизането на смъртта в света. Бог обаче отказва да гледа безучастно падането на Своето творение и слиза при Него, за да го вдигне. Това е действието на изкуплението, което води началото си още от самото начало на Стария завет, но намира окончателното си осъществяване чрез въплъщението, живота, смъртта и възкресението на Исус Христос.   Ние живеем в епохата, в което това изкупление се предлага и прилага на всеки човек, който пожелае да отговори с вяра на благата вест. Накрая, има още едно предстоящо действие на прославяне когато Бог ще изяви в пълнота новото творение, което подготвя в момента. По този начин цялата Библия е четена като една голяма, непрекъсната, свързана история, която не може да бъде разбрана ако някоя от съставните й части липсва. Новия завет не може да бъде разбран напълно без Стария, но и Стария не може да бъде правилно четен, осмислен и проповядван освен в светлината на Новия.   Вторият принцип е тясно свързан с първия и по-специално с неговата кулминация и фокусна тока, които откриваме в лицето на Исус Христос и Неговата спасителна мисия. Изразен най-просто той се състои в това да четем Стария завет христоцентрично. Това не означава просто да открием тези пасажи, които предварително пророкуват Неговото идване. Колкото и важни да са те представляват едва най-ниското ниво на тази способност да виждаме Христос в Стария завет. Много по-важна е типологията, която ни позволява да разгърнем прозренията си в далеч по-голяма дълбочина и ширина.   Тимъти Келър добре описва това, когато пише:   „Исус е истинският и по-добър Адам, който устоява на изпитанието в градината, една много по-трудна градина и Чиято правда ни бива вменена.   Исус е истинският и по-добър Авел, чиято кръв, макар и невинно убит, вика не за нашето осъждение, а за оправданието ни.   Исус е истинският и по-добър Авраам, който отговаря на Божия призив да остави всичко удобно и познато и да отиде в пустотата без да знае къде отива.   Исус е истинският и по-добър Исаак, който не само е предложен от баща си на планината, но и наистина е бил принесен за всички нас. Както Бог казва на Авраам: „Сега зная, че ме обичаш понеже не пожали сина си – единственият си син, когото обичаш – за мен“, така сега и ние в подножието на кръста можем да кажем на Бога: „Сега зная, че ме обичаш понеже не пожали Собствения Си Син – единственият Си Син, когото обичаш – за мен“.   Исус е истинският и по-добър Яков, който се бори и пое на себе си ударът на правосъдието, който ние заслужавахме, за да можем ние, подобно на Яков, да понесем единствено раните на благодатта, които ни пробуждат и дисциплинират.   Исус е истинският и по-добър Йосиф, който стои отдясно на Царя и прощава на тези, които са го предали и продали и използва властта си, за да ги спаси.   Исус е истинският и по-добър Мойсей, който застава в прохода между народа и Господа и става посредник на новия завет.   Исус е истинската и по-добра канара на Мойсей, която ударена с жезъла на Божията правда сега ни дава вода в пустинята.   Исус е истинският и по-добър Йов, който пострада без вина и сега се застъпва за и служи на глупавите си приятели.   Исус е истинският и по-добър Давид, чиято победа стана победа и на целия народ, макар те никога да не вдигнаха камък, за да я спечелят сами.   Исус е истинската и по-добра Естир, който не просто рискува да изгуби земния дворец, но се отказа от вения и небесен такъв, който не просто рискува живота си, а го даде, който не просто каза: „Ако загина нека загина“, но и „Когато загина ще спася народа си“.   Исус истинският и по-добър Йона, който беше хвърлен в бурята, за да може след това да бъде изхвърлен на брега.   Исус е истинското пасхално агне.   Исус е истинският храм, истинският пророк, истинският свещеник, истинският цар, истинската жертва, истинското агне, истинската светлина, истинският хляб“.[1]   Подобно виждане за Стария завет би трябвало да преобрази драстично нашето проповядване. Виждайки и откривайки Христос навсякъде в него сега проповедникът бива освободен да проповядва благовестието не като нещо, което трябва да направи по задължение, колкото и изкуствено да е това – подобно на кръпка с различен цвят пришита на дреха, на която никак не подхожда – а като нещо съвсем естествено и очевидно в самия текст.   Мисля, че именно това трябва да бъде наречено истинско проповядване върху Стария завет. Древните християни са го осъзнавали ясно и именно затова безкомпромисно са защитавали правото на първата част от нашите Библии да бъде приемана и наричана Божие слово. То е било такова за тях понеже им е разказвало Божията история на спасението и им е показвало Божия Син. Същата опитност са имали и всички истински проповедници от всяко време. Тя е чудесно обобщена от разказа на Чарлз Спърджън в едно обръщение към неговите студенти:   „Може би си спомняте историята на стария пастир, който слушал проповед на един млад човек и след това бил запитан от него какво мисли. След като доста забавил отговора си накрая той казал: „Трябва да ти кажа, че изобщо не ми хареса. В тази проповед липсваше Христос“. „Но“, отговорил младежът, „това е така понеже аз не виждам  Христос в текста, по който говорих“. „О!“ казал старият пастир, „но не знаеш ли, че от всяко малко градче и селце в Англия тръгва път, който води до Лондон? Който и текст да избера аз си казвам: „Има път, който води до Исус Христос и аз ще вървя по него докато го достигна“. „Добре“, казал младия човек, „но представи си, че проповядваш върху текст, който не казва нищо за Христос?“ „Тогава аз ще си проправя път през плета и ще пресека канавката, но пак ще стигна до Него.“   По-добре от това не мисля, че бих могъл да го кажа.