Когато Бог ни разочарова

"И така, Нееман дойде с конете си и с колесниците си та застана при вратата на Елисеевата къща. И Елисей прати до него човек да каже: Иди, окъпи се седем пъти в Иордан; и ще се обновят месата ти, и ще се очистиш. А Нееман се разгневи, та си отиде, като казваше: Ето, аз мислех, че той непременно ще излезе при мене, ще застане, и ще призове името на Господа своя Бог, и ще помаха ръката си върху мястото, и <така> ще изцери прокажения. Реките на Дамаск, Авана и Фарфар, не струват ли повече от всичките води на Израиля? Не мога ли да се окъпя в тях и да се очистя? Затова, той се обърна и си отиде много разгневен."                                     4 Царе 5:9-12   Нямам идея защо Бог, при положение, че искаше да изцели Нееман, не отговори на очакванията му, а реално предизвика гнева, обидата и желанието му да си тръгне. Но зная, че ако наистина сме изправени пред Реалност, отвъд нашия опит и познание, нашите представи ще бъдат предизвикани и няма как да не бъдем разтърсени. Но в случая предизвикателството беше, че от Нееман се иска да направи нещо обикновено, сякаш под нивото му на човек, който е "велик и почитан пред царя"(ст.1). И така първо беше предизвикано славолюбието на Нееман.   А след това беше предизвикан опита и преценката му. Водите на Йордан наистина не бяха по-различни от сирийските реки и съдейки по реакцията на Нееман бяха дори по-семпли. Но тези води имаха история и послание. Някога послужиха като граница между пустинята и обещанието, и онези които се закоравиха в себичността си останаха в пустинята, а поколението на вярата влезе в обещанието.   След това Нееман трябваше да се потопи седем пъти. Вероятно седем пъти да влезе, докато водите го покрият изцяло и след това да излезе, за да влезе пак. И в това повтарящо се действие има смирение, упование, доверие.    Когато направим нещо веднъж, много лесно е да забравим направеното. Но и когато нямаме ясна перспектива докога трябва да правим нещо, вярата се заменя с навик. Така Нееман трябваше да се потопи точно седем пъти - така нямаше място са случайност и съвпадение.   И така, понякога Бог сякаш не ни разбира. Струва ни се, че ни отблъсква, че не отговаря на очакванията ни, че иска безсмислени и безсърдечни неща от нас. Често в такива моменти обаче, Бог ни връща някъде назад във времето. Към опита на един народ, разделен между пустинята и обещанието, и между себичността и вярата. И сякаш изправяйки ни пред колективния опит, Бог ни изправя и пред нашите минали избори, които са определили траекторията  на живота ни и сме се натоварили с бреме, което вече е станало непоносимо.   И ако сме послушни на това странно изискване, ще трябва да останем достатъчно дълго пред нашия Йордан. Да влезем, да се потопим и да излезем. Да влезем, да се потопим и да излезем. Да разберем неща, които до този момент са ни убягвали. Да усетим надежда, която не сме познавали. Да изпитаме жажда за неща, които са ни изглеждали невъзможни. И сигурно там, изправени пред миналото, чиито рани носим и което ни унищожава със своето бавно напредващо влияние върху живота ни, ще преживеем и чудото на покаянието.    Защото покаянието е винаги чудо. Непозната реалност на свобода и лекота, която няма нищо общо с познатото ни самосъжаление, униние и разкаяние. И ето го отново в нас новият живот, който е така различен от непоносимото бреме, под което сме били поробени. Защото совбождението на Нееман не беше в потапянето и излизането, а в обещанието да се случи на седмия път.   "и месата му се обновиха, като месата на малко дете, и очисти се" (ст.14).