Когато християните се провалят
…то знае Господ как да избави благочестивите от напаст, а неправедните да държи под наказание за съдния ден, а особено тия, които с нечисто пожелание следват плътските страсти и презират властта. Смели и упорити, те не се страхуват да хулят славни…
...то знае Господ как да избави благочестивите от напаст, а неправедните да държи под наказание за съдния ден, а особено тия, които с нечисто пожелание следват плътските страсти и презират властта. Смели и упорити, те не се страхуват да хулят славните същества; докато ангелите, ако и да са по-големи в мощ и сила, не представят против тях хулителна присъда пред Господа. 2 Петър 2:9-11
Между увещанието да не бъдем безплодни и безполезни в дадения ни в Господа живот и изповедта за последните неща, които очакваме, апостол Петър говори за християните, които се провалят. И като цяло, в случая той визира учители на еретични антихристиянски концепции и хора, които стават жертва на разгулен и нечестив живот. Но заедно с тези ясни неща, Петър споменава като характеристика на провалящите се хора, тяхното безобразно поведение спрямо властите.
Пасажът е доста сложен и може да бъде разбран като отношение към земните власти. В същото време подобна мисъл, изказана в посланието на апостол Юда, сякаш ни дава сигурност, че става въпрос за някаква арогантност спрямо духовни същества, при това такива, които се явяват противници на Бога и Неговото Царство.
И така, оказва се, че в първите десетилетия на християнската вяра, е имало достатъчно влиятелна група вярващи, които са практикували някаква форма на арогатност спрямо духовния противник. Това апостолите Петър и Юда намират за възмутително и отделят специално място да го порицаят.
Наред с всичко останало, което може да се каже, смятам, че арогантността спрямо реалната сила, издава по един специален начин някакъв сериозен дефицит в нашия мироглед. Изглежда, това е един вид особено незачитане на обективна реалност, която не зависи от нас. Тя може да създава много проблеми в нашия живот, но същестува не по наше решение, още по-малко - позволение. Спрямо този противник ни е заповядано да водим битка и сме снабдени с ефективни оръжия за целта, но арогантността издава гняв, отхвърляне, отрицание на самата реалност и от там на Всемогъщия Бог, който позволява все пак някакво зло да прояви своето действие.
На практика, ние отказваме ефективно да противодействаме на злото, а изпадаме в страстното състояние на "хулим"(ст.12), с което изпадаме от висотата на нашето призвание. Наистина псувните и ругатните се явяват крайно отрицание на смисъла, разумността и реда в живота. Така апостолите са ужасени и отвратени от хора, свързани с вярата, които вместо да се противопоставят по законен начин на противниковите сили, изпадат в хулене срещу тях.
И в този ред на мисли се питам - има ли в крайна сметка значение дали за земните или за духовните власти пише тук апостолът? А каква е същностно разликата? И земните власти, и падналите ангели са създадени от Бога и носят отпечатък на Неговия ред. И падналите ангели, и властите на езическата империя, са изневерили на заложения смисъл в своето съществуване и изопачават образа на властта, какъвто е в Божия ум. И езическият Рим, и падналите ангели трябва да срещнат решителна и безпределна твърдост от страна на Божия народ, и в крайна сметка чрез тази твърдост и кръвта на Христос да бъдат победени.
Така остава проблемът, който адресира апостол Петър - когато хората на вярата заменят тази добродетелна твърдост спрямо противника с разюздано хулене. Хуленето може да се изразява в ругатни, псувни, откровени лъжи (конспиративни теории), неистова ярост. Тогава всъщност ставаме част от хаоса, от онова разбъркване и изопачаване на Божия ред, проява на което са и езическата власт, и демоничните сили. Един вид обличаме униформата на вражеската армия и е въпрос на време да започнем да изпълняваме нарежданията на вражеското командване. Така се превръщаме в християни, които са се провалили.