Когато компромисът чука на вратата

В началото на тази година Турция беше ударена от силно земетресение с епицентър близо до нейната граница със Сирия. Ако се пренесете точно до обратния край на страната и погледнете картата ще намерите един град на име Бергама, който в древността е бил известен като Пергам и към който Исус изпраща чрез Йоан третото Си писмо.   Името Пергам означава цитадела и наистина той бил древен и горд град, построен нависоко и виждащ се отдалеч. От Пергам произлиза и думата пергамент – едно от основните средства за писане в древността, който се е произвеждал в големи количества в града и съвсем естествено там е имало голяма библиотека.   Не знаем нищо за началото на християнството в град Пергам. Нямаме представа как е възникнала църквата, колко е била голяма, кои са били нейните ръководители. Всичко, което знаем е, че такава е имало в края на 1 век. И към нея Христос казва едни много интересни думи в Откровение 2:12-13: До ангела на пергамската църква пиши: Това казва Тоя, Който има двуострия меч: Зная, где живееш, там гдето е престолът на сатана; и държиш здраво името Ми, и не си се отрекъл от вярата в Мене, даже в дните на Моя верен свидетел Антипа, когото убиха между вас, гдето живее сатана.   Сигурно първото нещо, което ни идва наум, когато слушаме тези думи, е: Нищо не разбирам. Какво означава това? За нас, които живеем 20 века по-късно текстът може да е много неясен. Той звучи впечатляващо, страшно, но и неразбираемо. Но за първите християни в Пергам това са били много ясни думи.   През 1 век град Пергам е бил част от Римската провинция Азия, която обхваща територията на това, което днес е известно като мала Азия. Финансовата администрация на провинцията се намирала в град Ефес, който е бил най-големият в областта. Но официалната столица и там, където се намирала резиденцията на римския управител, наричан проконсул,  бил Пергам. Именно проконсулът можел да налага смъртно наказание и като символ на  своята власт той носел един специален меч (наречен ромфея). За разлика от по-късите мечове, използвани от римските войници, този меч е по-дълъг, леко извит и трябвало да се държи с две ръце. Той бил любимо оръжие на тракийците, които понякога успявали с един удар да разсекат щит – или пък да отрежат главата на човек, който трябвало да бъде екзекутиран. Когато проконсулът се появявал, носейки този меч, това бил начин той без думи ясно да каже: аз имам власт над живота и смъртта.   Христос започва Своето писмо към църквата в Пергам с думите: Това казва Тоя, Който има двуострия меч и те са били много ясни за първите християни. Не Римският проконсул има власт над живота и смъртта – Аз имам. Ако прочетем внимателно книгата Откровение, ние ще намерим няколко места, на които се казва, че Христос държи двуостър меч, но тези описания са много странни. Във всички тях мечът не се намира в ръката Му, а излиза от устата Му. И по този образен начин авторът ни казва много ясно, че този меч не е физическо оръжие на насилие, а Божието Слово. Може би най-ясно това е отразено в книгата Евреи 4:12: Защото Божието слово е живо, деятелно, по-остро от всекимечостъриотдвете страни, пронизва до разделяне душата и духа, ставите и мозъка, ииздирва помислите и намеренията на сърцето.   Един ден Бог ще проговори и Неговите думи ще определят нашата вечна съдба, ще решават нашия вечен живот или нашата духовна смърт. По този начин още първите думи на Исус към църквата в Пергам задават и към нас един от най-важните въпроси, на които трябва да си отговорим: кой е най-големият авторитет за теб? Дали това е твоят работодател, който иска от теб да си затваряш очите за някои неща, за да не ти се стъжни живота на работа, или са приятелите, или роднините, които ти оказват натиск да действаш по определен начин, или пък е това, което виждаш като личен интерес? Или пък това е Божието Слово, което излиза от устата на възкръсналия и прославен Господ?   Това не е нов въпрос нито пък ние сме първите, които трябва да дадат отговор. В евангелието според Йоан е описана една случка, в която след като Исус говори на хората те започват да се споглеждат и един по един да ти отиват с думите: „Тежко е това учение, кой може да го слуша.“ Накрая остават само няколко ученика и Исус се обръща към тях и ги пита: „Не искате ли и вие да си тръгнете?“ И тогава Петър Му отговаря: „Господи, при Кого да отидем? Само Ти имаш думи на вечен живот.“   Това е въпрос за центъра на християнството, за същността на нашите отношения с Христос. Същността на християнството не е да ни накара да се чувстваме по-добре, или да ни даде някаква психологическа утеха, или да ни научи на някакви ценности – морални, духовни, традиционни или някакви други – или да създаде среда, в която срещаме добронамерени приятели и получаваме подкрепа. Неговата цел е да ни изправи пред въпроса: приемаш ли Божието слово за върховен авторитет в своя живот и готов ли си да му се подчиниш?     За първите християни в Пергам това бил въпрос, който носел значителни лични последици. Пергам бил не само резиденцията на римския проконсул, но и център на култа към императора в цялата провинция. 1 век бил време, в което Рим се превърнал от република в империя, управлявана от военни диктатори. Властта на императорите била толкова голяма, че скоро те започнали да бъдат възприемани като богове и в тяхна чест да се издигат храмове. Гражданите били насърчавани да принесат жертви пред техни статуи – не задължително като израз на религиозна вяра, но като израз на политическа вярност. Очевидно християните, които вярвали, че човек трябва да се покланя единствено на истинския Бог, това било проблем. И когато отказвали да се включат в това поклонение на императора те бързо били набелязани като политически неблагонадеждни граждани. Това довело до някои от най-жестоките преследвания срещу тях. Тъй като Пергам бил център на това поклонение, Исус го нарича мястото, където се намира „престолът на сатана“ (ст. 13). На това място продължава Той  бил убит „верният свидетел за Мене, Антипа“.   До нас е достигнало предание, според което Антипа бил много успешен лекар от град Пергам. Понеже някои хора му завидели, те го наклеветили, че е християнин – нещо, което той не отрекъл. Затова той бил поставен вързан във вътрешността на меден бик, който бил нагорещен, докато почервенял и умрял по този начин. Достигнали до нас примери от историята ни казват, че в древността хората от тази област наистина са използвали подобен начин за умъртвяване. Понякога те дори вграждали във вътрешността на статуята система от тръби, които да действат подобно на духов инструмент и да усилват силата на звука, така че виковете на болка на жертвата да звучат като мучене на бик и да развличат публиката.    Не знаем колко от тази легенда е истина. Но Исус нарича Антипа „моят верен свидетел“. Думата „свидетел“ на гръцки е много интересна. Първоначално тя означава точно това – свидетел – така както е преведена при нас. Но с течение на времето, понеже християните често били преследвани заради своята вяра, която споделяли тя малко по малко придобила и едно второ значение – мъченик. Свидетелите ставали мъченици – точно като Антипа.   Днес ние не живеем в такава ситуация и сме оставени до голяма степен да изповядваме своята вяра без особени притеснения. Но в много други части на света това не е така. Някои хора може да смятат, че в нашето съвременно общество религиозните преследвания са изчезнали, но всъщност вярно е точно обратното – днес имаме повече преследвани християни от всяко друго време в историята.   Според данни на организацията Open doors през миналата година (2022) повече от 5600 християни са убити заради вярата си, 2100 църкви са затворени, 124 000 християни са били принудени да напуснат домовете си и над 15 000 са станали бежанци. Това положение не се подобрява, а напротив, влошава се. Страните, които отговарят на критериите за сериозно преследване на християни са се увеличили от 40 през 1993 до 76 през 2023. Казано по друг начин през миналата година 360 милиона християни живеят на места с опасност от преследване или дискриминация. Това означава, че такъв е всеки 7 християнин по света, всеки пети в Африка, двама от всеки 5 в Азия и 1 от 15 в латинска Америка. Думата „свидетел“ днес все още на много места продължава да означава „мъченик.“ Ако забелязвате, Европа липсва от списъка на страните, в които християните са преследвани. За сметка на това обаче тя е в друг списък – със страни, в които броят на християните намалява. Според последните статистики ако тенденциите, които се наблюдават в момента се запазят до 2050 година броят на хората, които се определят като християни ще падне под 50 % в страни като Великобритания, Нидерландия, Австралия и Нова Зеландия, а Северна Македония – нашата съседка, с която спорим за историята – ще бъде преобладаващо ислямска страна.   И знаете ли, това, че подобни неща не се случват в България не означава, че те не ни касаят. Всяка първа неделя на месец Ноември е определена за ден за молитва за преследваните християни по света и може би е добре да отделим време да се молим за тях. Понякога може да се окаже, че можем да направим и други неща. Можем да слушаме или дори да помогнем финансово на хора, които работят в такива трудни места. Знаете ли, че има българи, които преди време живяха в Афганистан и Индия, точно за да споделят благата вест? Можем да помислим как трябва да се отнасяме с бежанците от такива страни. Българите много се страхуват от бежанци, но знаете ли, че заради подобни настроения поне двама иранци приели Христос бяха заплашени с екстрадиране. (Виж ТУК и ТУК). Знаете ли какво ще стане ако те се върнат като християни в страната си? Много е лесно да се впечатляваме от разкази за гонената църква по света, но нека да се пазим да не би поради нашето отношение или мълчание един ден кръвта на тези хора да се изисква от нас. Но най-вече ние трябва да слушаме за тези преследвани християни, понеже те постоянно ще ни изправят пред въпроса, който Христос задава на църквата в Пергам: Кой е най-големият авторитет в твоя живот? Защото ние лесно можем да си представим – когато си преследван заради вярата си има голямо изкушение да направиш компромис. Но, знаете ли, когато не си преследван, е също толкова лесно да направиш такъв компромис – при това понякога дори без да разбереш.     И ако се върнем към втората част от писмото към църквата в Пергам ние ще видим, че Христос продължава да говори точно за това. Откровение 2:14-16: Но имам малко нещо против тебе, защото имаш там някои, които държат учението на Валаама, който учеше Валака да постави съблазън пред израилтяните, та да ядат идоложертвено и да блудствуват. Така също имаш и ти някои, които държат, подобно на ония, учението на николаитите. Затова покай се; и ако не, ще дойда при тебе скоро и ще воювам против тях с меча, който излиза от устата Ми.   Отново за нас не е лесно да разберем какво точно казва текстът. Първо, той припомня една случка от Стария завет - за първия сблъсък на Израел с народа на Моав, който по това време живеел в Обещаната земя. Когато видели, че Бог е на страната на нашествениците, моавците изпратили сред тях жени, които ги съблазнили сексуално и ги насочили към поклонение на техните богове.     Нека сега да се върнем към положението на християните в Пергам. Те били едно уязвимо малцинство, което било притискано да направи компромис със своята вяра в единия Бог като участва в поклонението на императора или на някой друг бог. В Пергам такива не са липсвали. Там се намирал огромният олтар на Зевс сотер, което означава спасител и за християните било пародия с титлата на Христос – истинският Спасител. Там се намирал и третият по известност в целия древен свят комплекс, посветен на бога на медицината Асклепий. Той бил изобразяван с тояга, около която се увила змия – неговият символ. Затова днес можем да видим змия на нашите аптеки, но за древните християни тя отново е носела противно послание. Поклонението на тези божества не било свързано само със строго религиозни дейности. Възможно било да отидеш на рожден ден и да ти поднесат чудесно изглеждаща пържола и сякаш между другото да ти кажат, че телето, от което тя е направена, било принесено в жертва на някой бог за здраве на рожденика.   Или пък фирмата, в която работите свиква бизнес вечеря, на което ще се водят важни преговори с потенциални търговски партньори. Като работник в нея вие трябва да отидете, но изведнъж научавате, че събирането ще се състои в пристройката към храма на Зевс и ще вечеряте храна, която е била принесена в жертва. След това, който иска може да завърши вечерта като преспи с храмовата проститутка.   Или пък вие сте избран за член на градската управа. Като такъв от вас се очаква да откриете пролетните игри, които се провеждат ежегодно и за които се подготвят най-добрите спортисти в областта. Това е голяма част – да застанете пред тълпата, да държите реч, да прережете официално лентата за началото. С малката подробност, че в задълженията ви като длъжностно лице влиза и да водите религиозната церемония, свързана с игрите.   Ние днес не можем да си представим как езическата религия и извънбрачният секс са били част от въздуха, който древните жители на Римската империя са дишали. Да откажеш да участваш в тях означавало автоматично да се превърнеш в аутсайдер и често блокирало пътя ти за кариерно израстване.   Когато споменава случката с Валаам и Варак Христос може дори да няма предвид тези два гряха – поклонение на чужди богове и сексуална неморалност. По-вероятно е Той да иска да каже на църквата нещо по-общо: Пазете се от компромисите. Пазете се особено от тези грехове, които са станали такава част от обществото, в което живеете, че често дори ви е трудно да ги възприемете като такива. Тези изкушения са различни от човек до човек, от професия до професия, от град до град и от църква до църква, но по-явно или по-скрито те присъстват навсякъде. И всеки един от нас трябва да решава какво да прави когато се изправи пред някое от тях.   В църквата в Пергам имало едни хора, които Христос нарича николаити. Те твърдели, че такива компромиси всъщност не са голям проблем. Може да принесеш жертва на императора стига да не вярваш, че той е бог и вътрешно да продължаваш да почиташ Христос. Правиш го от етикет, като за пред хората и за да избегнеш неприятности, но не влагаш в него никакъв смисъл. Разбира се, че Христос няма да те осъди за това.   Разбира се, древният град Пергам е много различен от съвременните селища, в които живеем – толкова различен, че както видяхме дори не е лесно да разберем какво точно казва текстът. Но на мен ми се струва, че това писмо слага пръста си на нещо, което е много актуално и днес – изкушението да правим компромиси. Компромиси, които си казваме, че не са голяма работа, че Христос няма да ни осъди за тях, че всъщност те дори не са грехове, понеже ние ги правим просто от уважение към хората около нас, без да влагаме в тях нищо. Когато почувстваме върху себе си натискът на общественото мнение и особено когато усетим, че ако не се съобразим с него това, може да ни коства нашето удобство и да ни постави в неудобно положение ние ставаме много изобретателни. Срещал съм хора, които са в състояние да измислят забележителни богословски аргументи, за да оправдаят това, което им се иска да направят или пък не смеят да не направят.           Големият български юрист Кристиян Таков го казва много точно: „Рядко ще сте пред съдбовни избори. Развратът иде от малките компромиси и от ежедневността на злото.  Ще маскирате страха си като разумност, алчността си – като предвидливост, а безчестието си – с изкусна аргументация. Но тогава не пледирайте за невинност – разсъдъкът може и да ви заблуди; сърцето ви обаче знае.“   Христос започва Своето писмо към Пергам с думите: „Така казва Този, Който държи острия меч“. И когато достига до въпроса за компромисите Той отново се връща към същия образ: Ст. 16: Покай се; и ако не, ще дойда при тебе скоро и ще воювам против тях (или против теб) с меча, който излиза от устата Ми.   Кой е нашият най-голям авторитет? Какво поставяме на първо място и с какво преди всичко мерим и съобразяваме живота си?   Но писмото към Пергам не завършва със заплаха. Христос веднага продължава с две обещания.   Откровение 2:17: Който има ухо, нека слуша що говори Духът към църквите: На тогова, който победи, ще дам от скритата манна; ще му дам и бяло камъче, и на камъчето ново име написано, което никой не познава, освен оня, който го получава.   Манната, както повечето от нас знаят, е храна, дадена от Бога от небето по време на пътуването на Израел в пустинята. Мойсей наредил една стомна да се напълни с манна и да се постави в ковчега на завета, който стоял в шатъра за срещане, а след това и в храма. Една еврейска легенда казва, че при падането на Ерусалим ковчегът бил скрит от пророк Еремия и пазен до времето, когато ще дойде Месията. Тогава ще се върне и манната от небето, и верните на Бога отново ще бъдат хранени с небесен хляб. Не съм сигурен дали Христос има предвид тази легенда, но образът на манната ни напомня, че ако следваме Бога, Той ще се погрижи за нас, така както се е грижел за Своя народ в пътя му през пустинята. Той не обещава да е лесно, че няма да се налага да правим трудни избори или че няма да живеем с последствията от тях. Но Бог обещава, че когато е необходимо небето ще се отвори, за да ни даде хляб, горчивата вода ще стане сладка, а долината на мрачната сянка ще се обърне в място на извори, което есенният дъжд ще покрие с благословения (виж Пс. 84:6).    И в края на нашия път – когато и да дойде той – ние ще чуем Христос да ни нарича с ново име – име на верен, име на победител и име, което е сред поканените на сватбата на Агнето.