КОЙ Е ДЖЕЙМС ФРАНКЛИН КЛАРК
Джеймс Франклин Кларк ( 1906-1982) принадлежи към третото поколение на една американска фамилия, свързана неразривно с България през епохата на Възраждането и Третото българско царство. “Династиите” на американски протестантски мисионери, работили в българските земи, всъщност не са рядкост. Началото на връзката на историка Джеймс Ф. Кларк с България поставя дядо му, Преподобния Джеймс Ф. Кларк, работил като проповедник и учител в България повече от половин век, починал и погребан в София. Синът му Уилям П. Кларк, баща на автора на тази книга, продължава делото като мисионер в българските земи – оглавява мисионерската станция в Битоля. Там на 5 юни 1906 г. се ражда техния втори син, кръстен на своя знаменит дядо Джеймс Франклин Кларк. Джеймс Франклин Кларк –младши не става мисионер, но се посвещава на изследването на историята на дейността на американските мисионери в България и на българската история, и основава академичната историческа българистика в Съединените щати.
Както дядо му, баща му и по-възрастния му брат, Джеймс Франклин Кларк постъпва през 1924 г. в Амхърст Колидж, един от малките, но качествени университети в щата Масачузетс, където се дипломира през 1928 г. Но вместо да стане мисионер както повелява семейната традиция, следва увлечението си по историята и се насочва към академична кариера. През 1928 г. спечелва стипендия в Харвардския университет, където получава магистърска степен, и една година по-късно започва работа върху докторската си дисертация, посветена на ролята на дейността на американските мисионери в българското общество и нейното въздействие върху процеса на Възраждането. Самият той си поставя доста скромна цел – да разкрие причините за интереса на американските мисионери към България и отражението на продължителната работа по превода на Библията върху българското Възраждане. Резултатите я надхвърлят – поставяйки изследването си на фона на големите културни и националнообразуващи процеси от епохата, той прави свой принос към историята на Българското възраждане, който тепърва ще оценяваме.
От 1931 г. Джеймс Кларк работи три години в българските архиви и библиотеки, посещава множество селища, свързани с неговото изследване. Получава ценна помощ и съвети от най-авторитетните български историци и филолози – Васил Златарски, Александър Теодоров-Балан, Йордан Иванов, Петър Ников, Михаил Арнаудов. Младият учен използва широко архива на Американския съвет на пълномощниците за чуждестранните мисии (сега съхраняван в библиотеката Хъфтън на Харвардския университет), както и негови публикации, архива на Британското и чуждестранно библейско дружество, френски и австрийски архиви, също и големия личен архив на своя дядо. Опира се и на широк кръг исторически изследвания, включително от български автори – прецедент за тогавашните западни автори.
Преди да постъпи като преподавател по история и политически науки в колежа на Айдахо през 1939 г., Джеймс Кларк работи известно време като асистент по история в Харвардския университет и в Масачузетския технологичен институт. Когато през 1941 г. Съединените щати влизат във Втората светован война, американските мисионери и техните деца, които познават като никой друг далечни страни, стават ценни кадри. Кларк постъпва в един от отделите на Библиотеката на Конгреса и изпълнява задачи на Службата по координиране на информация, след това преминава в Службата за военна информация (1945-46 г.) В 1946 г. е аташе по печата и културата в политическата мисия на Съединените щати в София.
През 1949 г. Кларк е обвинен в шпионаж на монтирания “процес срещу Трайчо Костов и неговата престъпна банда”, и принуден да напусне България. Преди да се върне окончателно към академичната кариера, работи няколко години в Отдела за проучвания и анализи на Държавния департамент. От 1951 до 1954 г. е професор по история в Университета на Индиана, където става основател и директор на първия в Съединените щати Институт за източноевропейски изследвания. Останалата част от неговата кариера до пенсионирането му през 1976 г. е свързана с Университета на Питсбърг, един от центровете на източноевропейските изследвания в САЩ. Благодарение на Кларк се стига до подписването на първия договор за научно сътрудничесство и размяна на преподаватели между американски и български институции – университета на Питсбърг и Софийския университет “Св. Климент Охридски”.
Джеймс Кларк е бил член на различни авторитетни научни организации като Американската историческа асоциация, Американската асоциация за напредък на славистичните изследвания, Американската асоциация за югоизточноевропейски изследвания, и др. Особено място в неговата дейност има създаването на Асоциацията за българистични изследвания през 1979 г., на която е първият президент (до смъртта си през 1982 г.). Той е сред основателите на американско-българската фондация “Макгахан”. Бил е гостуващ лектор в различни университети – Станфордския, Университета на Калифорния в Бъркли, Уейн Стейт Юнивърсити, Университета Дюкейн, Университета Карнеги-Мелън, университетите на Върмонт, Илинойс и други. Големи заслуги Джеймс Кларк има за развитието на българо-американските научни връзки – той участва в симпозиумите на американски и български историци провеждани в двете страни, в конгресите на Българското историческо дружество, в конференции посветени на важни годишнини от българската история. За последен път Кларк идва в България, за да участва в първия международен симпозиум за университетски четения и изследвания на българската история, иницииран от неговия колега и приятел проф. Николай Генчев през 1981 г. и на международната конференция посветена 1300-годишнината на българската държава. Неговите заслуги за изследването и преподаването на българска история са отбелязани с ордена “Кирил и Методий” І степен (1976 г.) и медала “Св. Климент Охридски” (1981 г.).
През 1982 г. Джеймс Кларк почива в дома си в Питсбърг. В негова памет Асоциацията за българистични изследвания учредява стипендия за млади учени. Оставя научно творчество от над 40 книги, студии и статии, повечето от тях свързани с проблем на българската история.
През целия си живот Кларк, както и други потомци на мисионери, запазва топло чувство към страната, където прекарва ранното си детство, и симпатии към нейния народ. Академичните му изледвания и неговата организаторска научна дейност го правят водеща фигура в запознаването на американското общество с историята и съвременните проблеми на България, и в основател на академичната историческа българистика в Съединените щати.
