Кръст се носи със здрава гръд

Беше последната им обща вечеря. Но освен Христос, останалите не знаеха това. А Той търпеливо ги подготвяше за предстоящите тежки времена. Каза им, че всички те ще се поддадат на страха, на изкушението да запазят живота си. А Христос не им говореше обвинително. Учениците още имаха да израстват. И това предстоящо падане беше част от процеса. Но Петър не можеше да повярва. Той така запалено обичаше своя Учител, че не можеше да си представи своето предателство. Наложи се Христос да му повтори, че даже и да потрети. Уроците за доблест не се усвояват бързо и лесно. По-нататък Исус щеше пак да повтори, че даже и потрети същите уроци.    Но да се върнем малко по-напред.   Йоан започна тази история така: „В началото беше Словото…“   Това начало беше едновременно изконно и предвечно, но беше начало и на един исторически разказ, който разтърси човешките представи за реалността.   „И Словото стана плът и живя между нас; и видяхме славата Му, слава като на Единородния от Отца, пълно с благодат и истина.” (Йоан 1:14 РИ ББД)   Тази дума „плът“ срещаме десетки пъти в Писанията. И често нейното значение има различни нюанси, а често означава всички те наведнъж - плът е физическото ни естество, тялото, човешката природа, човешкото ни родство.   Йоан пише с огромна дълбочина в този кратък стих, че Словото се яви във физическо тяло - Логосът слезе на земята като човек. За известно време Той обитаваше между нас - също както скинията в стари времена, Неговото пребиваване на земята беше директен израз на Божието присъствие между нас. Така ние, човеците имахме отново възможността да видим славата Му, слава като на Единородния от Отца. Като Единствения, Който е същият по рода Си като Отец.  Логосът, Христос беше изпълнен с благодат и истина.   Христос живя като човек. Като човек, който знаеше тайната на човешкото битие и капаните, които човек трябва да избягва в своя път, така че да има пълноценен и безупречен живот.   Има причина Христос да слезе и живее на земята в най-смирения възможен маниер. Той се сви до зародиш - като семето, което трябва да умре, за да се роди отново. Той живя без притежания и подслон. Христос се молеше - редовно. Христос постеше - също редовно. Христос се смиряваше и не вземаше дори дължимата Му похвала.    Христос устоя на изкушението за удовлетворяване на нисшите апетити - устоя на глада в пустинята, на желанието за бърза власт и слава и на примамливото изкушение да избегне страдание и трудности. Христос понесе (буквално и метафизично) кръста, на който беше екзекутиран. Отново сви Себе Си до семе, което бе погребано, за да даде живот на Новото творение. Но всъщност Той носеше кръста си всеки ден, точно както изискваше и от Своите последователи. Исус всеки ден се упражняваше в себеотрицание и благородство.  И кани всички Свои последователи да правят същото.     На пръв поглед няма нищо привлекателно в такъв стил на живот. Защото това означава непрекъсната борба със себе си и препятствията на реалността. Писанията са болезнено откровени за това. Посланието към римляните е само един от десетките такива наставления. Апостол Павел е категоричен, че копнежът на плътта значи смърт, копнежът на плътта е враждебен на Бога, понеже не се покорява на Божия закон, нито пък може; и тези, които са плътски, не могат да угодят на Бога… ние (които сме Христови) имаме длъжност, но не към плътта, не да живеем плътски… но чрез Духа да умъртвявяме порочните навици на тялото.  (Римляни 8)   Това е един от големите парадокси на Христовото учение -  то дава върховна, несравнима свобода, и паралелно с това в своята същност то има суров и ограничаващ характер.   Христовият път предлага живот. Изобилен живот. Но той се постига чрез страдание и умиране.