Любовта, без която не можем

"Любовта, без която не можем" - се пее в златната песен на  вокална група "Тангра". В главата ми звучи обаче "Мирът, без който не можем!". Не защото бушува война и земята се тресе в съседите ни отгоре и отдолу, а и не само там. И не защото отвсякъде битки се задават и си въвлечен в тях, искаш или не искаш. Мир и любов! Някак си не мога да ги отделя тези две неща. Ако нямаме мир, погребваме любовта, ако губим любовта, загубваме и мира.   Знак за равенство поставям. Войната не ражда  любов. За нея има само една почва - мир. Мир със себе си, Бога и другите. Почва е нужна. Дори и  трите неблагонадеждни почви от притчата пак могат да помогнат, ако осъзнаем  поправката, която ние можем да изработим. Когато, обаче, почвата изчезне под краката ни, се появява блатото. То е ненаситно и всепоглъщащо. Засмуква и най-коравите. Помня ужаса и потта по ръцете и седалката, когато в киното руски филм оживи картина на давещ се в блато. Потъващият в река, езеро, море и дори в лед е по-поносима гледка. Веднъж засмукало, тресавището не пуска жертвата си. И колкото повече мърдаш, толкова по-силно и надолу те засмуква. Бавна и мъчителна смърт в кафявата лепкава паст...   Блатото няма дъно. То самото е толкоз ощетено откъм собствена опора, че поглъща всичко живо и неживо. Гладно е за още и още. Привидно има твърда повърхност. Дори заблудително може да се маскира както хищно красиво растение чака плячката да кацне и мълниеносно да я погълне.     Блатото е спряна проточна вода. "Самодостатъчна" дъждовна локвичка, лишена от свободата да тече на воля и да се пречиства. Така се е задавило блатото от собствената си безизходност и задръстеност, че в отмъстителност се опитва да поглъща всяка твар, докоснала лъжливата му земя. Ранено смъртоносно, загнояло отвътре то постепенно се превръща в убиец. Някой е запушил отворите му когато е било бистро и чисто езерце. Втълпявdл му е неправилни модели на мислене, подпушвал го е с бодливи обиди и опашати заплетени лъжи. Притурял е още бентове с греховни дънери на непростителност и мизерни хоризонти. Дослагвал е мъхове на обидчивост, загноявал е достойнството му, завързвал е интригантски лиани около всяко изворче, пробващо се да пробие.   Окупирано и подчинено, задръстено и натоварено, то започва да расте надолу. Трупа тиня от омраза и осъдителност, дослагва постоянно мъртвата плът на погълнати жертви, дълбае в болката си неуморно. Зашумява се със сенки и мрак, в които лесно може да подлъже следващия спънал се. Мирише лошо и привлича рояци мухи. Понякога толкова се разгневява и не му достига въздух, че се замозапалва в ярост. Торфът му, станал киселинен, започва да дими, а скоро може и да пламне опасно. Студено и влажно е леговището му. Недохранено и оскъдно на истинска храна е то. Отровните молекули на танина са се натрупали в колосални количества и вече застрашават самото него. Предизвикват тремора и безпокойството на желираното му леговище. Уморено и без собствен имунитет блатото започва да се задушава. Превръща се в самоунищожител и ламя за околната земя.    Историята с него има шанса да поеме в друга посока. Изцедено и отводнено от отровните наноси на лошотията, то може да се превърне в най- богатото и тучно място. Самият Бог е създал блатата за треви!И районът на душата ни ще се подобри, и климатът ще се затопли, и много светлина и любов ще разцъфне.Ако дойде мъдрост от небето. Както са го правили хидро-инженерите  отпреди стотици години в Америка, Русия и Европа.   Мирът, без който не можем, за да има почва и скала всичко, което строим в живота си. Фундамент, подножие, ложе, база. Той е нещо скрито под земята, но е най-важният мотив за постройките ни в живота! Без мира в сърцето и ума сме като тресавище на блато, което, не намирайки себе си, не може да роди и дари любов."Любовта, без която не можем!"   "Мир ви оставям, Моя мир ви давам" - изрече Христос, Който ми разказва за хората,блатата, дренажите и инженерите и  всичко останало. И за Любовта, която търси Скалата на Мира в  сърцето на всеки, роден на тази земя. И в семейството, и в обществото ни, и в глобалния свят, който градим мъчително. Защото какво е любовта, ако не мирът, който не можеш да опишеш, но който ражда любов?!   "И събирам, раздавам, дори не броя своите срещи в града милионен аз вървя, за да срещна в Теб любовта любовта, без която не можем,  без която не можем..."