Мерси, да ти се връща!

Oчаквах, че залата ще бъде празна. Нали е празник... За моя изненада редовните трениращи бяха там. В съблекалнята (силно казано съблекалня) се сблъсках с двама млади мъже и ги поздравих със стандартния християнски поздрав: "Христос възкръсна". А те ми отговориха: "Мерси, да ти се връща". И се разсмяха гръмогласно. Този отговор ме учуди. Не усетих подигравка, а просто безразличие. Може би...   Традицията, формата, сякаш започва да дразни все повече хора. Може би защото зад стереотипните фрази вече не се крие нищо. Станали са празни и кухи. Но дали е така?   Тази година не правихме козунаци. И като казвам "не правихме", трябва да уточня, че моето правене обикновено се състои в гледане и ядене. Но и това си е изкуство. И докато хапвахме страхотните козунаци, които си купихме от едни майстори, наши приятели, жена ми ме попита мога ли да предположа колко процента от жените в България месят козунаци. И тъй като съм свидетел на увяхването на повечето традиции, предположих, че много малко жени месят козунаци. Ако ме беше питала колко жени ядат козунаци, щях да позная, но тук сбърках. Предположих, че някъде около пет процента си играят да омесят козунаци. Сбърках. Оказа се, че цели тридесет и три са процентите на жените традиционалистки.   И се оказва, че хем бягаме от традициите, хем бягаме към тях. Защото там се крие нещо познато, сигурно. От една страна е кухо и празно. А от друга, единствено то е победило времето, като е останало непроменено. Какъв парадокс!   Всичко около мен се мени. Сякаш не остава нищо сигурно. Водачи изгряват, после бързо залязват. Приятели идват, а после си отиват. Младостта идва и като че ли тя единствена не си отива... Шегувам се, разбира се. Но съм прав, въпреки че се шегувам. Ако някой ми каже, че човек остарява, няма да му повярвам. Просто тялото се променя. И на него трудно можеш да разчиташ. Променя се.   Техниката се мени. Остарява страшно бързо. Тъкмо си купиш нещо хитово, а то вече е остаряло.   Любовта и тя се променя. Идва и си отива. Но не е така със злобата. Ако търсим нещо, което винаги ще го има и никога не отпада, това е злобата. Е, значи намерихме нещо сигурно, с което да се почувстваме в безопасност. Тя, злобата, дори е много изобретателна. Появява се в различни и разнообразни форми. Поздравите ѝ не са стари и изтъркани. А нови и винаги оригинални. Не е като любовта, която е стара и еднообразна. И вече излязла от мода. На колко хора е разбила сърцата само! Тъкмо се появи - и вземе, че изчезне. Колко е капризна само!   А тя, злобата, си цъфти ли, цъфти. Както и глупостта. И тя сякаш е вечна и почти вездесъща. Но ето го парадоксът. Любовта май си отива, но всъщност вечно остава. Мъдростта сякаш е изчезнала, но отново вика по площадите: "Към вас, човеци, викам... приемете поуката ми, а не сребро, И по-добре знание, нежели избрано злато. Защото мъдростта е по-добра от скъпоценни камъни, И всичко желателно не се сравнява с нея."   Сякаш няма нищо сигурно и постоянно, но всъщност има. Въпрос на избор. Кое ще избера? Омразата или любовта, глупостта или мъдростта?   Любовта никога не отпада. Злобата изяжда, погребва тези, които я носят. Мъдростта е украшение, богатство. Глупостта е петно и бедност.   Бог е любов! Той никога не се промени към мен. Любовта Му е сигурна. Стара, старомодна, но истинска. Не ме интересува колко е стара тази любов, тя е моят избор. Няма значение колко модерен е грехът и злобата. Аз съм старомоден. Надявам се, и ти.