Наистина (ли) възкръсна?
Доний К. Донев
Постмодернизмът, като философско понятие, все още няма своя дефиниция. Това е не просто истина, а всъщност едно от неговите проявления. Но даже и без определение, характеристиките на постмодернизма са вече явни. Постмодерният човек задава критични въпроси към определенията които е наследил по традиция, без да ги преживял, а понякога дори и без да ги разбира. Ето защо, за да се дефинира, това „недефинирано” философско движение предефинира реалността около себе си. В този процес влизат отговорите на екзистенциалните и личностни въпроси: „Кой съм аз?”, „Какво правя тук?” и „Какво следва после?” Предефинира се и значението на езика и думите. Това което дадена дума е означавала преди пет или десет години, вече не е нейно значение. А щом значението на езика се променя, променят се и създаваните от тях предания, легенди и метанеративи с които човек обяснява света около себе си. И тъй като в нуждата си от духовно просветление, постмодерният човек е търсач на мистични преживявания, определено значение в процеса на „предефиниране” заема не коя да е друга религиозна история, а боговдъхновената Библия.
Тя получи специално внимание от постмодернизма най-напред с на пръв вид безобидните „приказки за възрастни”. В тях влиза не само Хари Потър, но и чисто християнски класики като „Властелинът на пръстените” и „Хрониките на Нарния”. Безспорно, последните предават библейските ценности разбираемо, на езика на съвременния човек, но съвсем не на езика на Библията. Разликата между тях и други християнски класики като „Пътешественика” на Джон Бънян е огромна. Понятията с които Библията говори, като „грях”, „вечност”, „спасение” остават елиминирани и неразбираеми за постмодерния читател.
Съвсем нормално е деконструкцията на постмодернизма да не спре само до „приказки за възрастни”, а да е последван от по-драстични опити за постмодерно предефиниране. Такива опити не закъсняха. Светът бе запознат, и то съвсем погрешно, с Евангелието според Тома още през 1999 г. с филма „Стигмата”, когато Холивуд предложи своята свободна интерпретация на един древен апокрифен текст придружена с „демонизацията” на едно исторически валидно духовно преживяване. Последва филмът на Мел Гибсън „Страсти,” който освен множеството си несъответствия с библейския текст предложи и широк спектър на антисемитизъм, неприсъщ за историята, която Библията разказва.
Но перла в короната безспорно стана Евангелието според Юда и неговата бестселър, а вече и филмова версия „Кодът на Давинчи” (по-известна в България като „Шифърът на Леонардо”). Използва се стар и изпитан метод: непризнат от никого „древен” гностически текст се поставя в центъра на една библейска история, която никога не е била цел на разсъжденията на самия текст. И докато „писмения документ” все още не може да издържи карбоновия тест, филмът бе напразно бойкотиран, тъй като съвсем не постигна очаквания от всички ефект. Библейските и историческите грешки в него бяха явни още преди премиерата, а многобройните протести от църкви и църковни водачи само спомогна за по-голямата му популярност.
Но постмодернизмът не се отказва лесно. Той продължава да деконструира създадените богословски понятия тухла по тухла. И ето че отново сме пред Великден, и отново вярата ни трябва да противостои на ново организирано нападение. Само че този път то не се цели къде да е, а в сърцето на Християнската вяра – Възкресението. След множество неуспешни опити да разгроми Християнството, с теории базирани на не дотам изпитани исторически факти и библейски необосновано богословие, въпросът който постмодернизмът задава днес е: „Възкръснал ли е наистина Христос?”
Предаването по телевизионния канал Дискавъри, което така и не бе излъчено повторно, предложи абсурдната хипотеза, че е открито тялото на Христос. Светът трябваше да бъде убеден, че подложените факти са самата истина само защото филмът бе продуциран от директора на „Титаник.” Симетрията трябва да е повече от ясна – потъналият мега параход и потъващата мега религия.
Новата теория се опитва да убеди света, че е открит „истинският” гроб в който е погребан Исус Христос. За разлика от египтяните, древните евреи не владеят изкуството на мумифициране. Ето защо, при погребение тялото се увива в саван напоен с благоуханни масла, след което се полага в предварително приготвена гробница, обикновено скална пещера. Този процес запазва тялото около седмица, която осигурява период за жалеене за близките на покойника. След около година, костите на покойника се събират в специална каменен саркофаг, не по дълъг от бедрената кост – най-дългата кост в човешкото тяло. До момента на територията на Израел са открити над 3000 каменни саркофага, без да се знае колко такива остават неоткрити под земната повърхност.
Тук е важно да се отбележи, че гореописания процес се практикува от фарисеийското крило на юдеизма. Костите са събрани на едно място за да бъдат възкресени при пришествието на Месия. Садукеите, които не вярват във възкресението от мъртвите, отказват да приготвят тялото за възкресение. Така, когато се говори за „намерения гроб на Исус Христос,” се има предвид че е намерен малък каменен саркофаг с човешки кости положен в пещерна фамилна гробница, в случая с девет други саркофага един от който е немаркиран. Въпросът на който документалният филм се опита да отговори бе: „Наистина ли това е гроба на Исус Христос?” и „Това ли е гроба на неговото семейство (включително и на Мария, която филмът описва като съпруга на Христос)?” Оставайки на странна нарочната скандалност на горните твърдения, съвсем нормално е да насочим внимание към приложените доказателства. А те, уви, съвсем не са убедителни. Като типичен постмодерен човек имам своите критични въпроси към фактологията на филма. Ето няколко от тях:
Давност: Гробницата при Талпиот е открита през 1980, докато още през 1975, споменатият от филма Одид Гулан има снимка на която държи един от саркофазите. Защо едно откритие което 30 г. не е могло привлече вниманието на сериозни изследователи, става обект на поредния филмов бум отново преди поредния Великден и то точно когато инвестирането в такива филми е най-рентабилно? Звучи съмнително, но нека продължим с фактите.
Разположение: Гробницата при Талпиот е разположена извън границата на древния Ерусалим и то доста далече от мястото където Христос е погребан според авторите на евангелията. Дали Библията лъже или свидетелите грешат?
Документалният филм се опитва да отговори на този въпрос като разказва историята (без да може да приложи никакви документални доказателства), че Христовите ученици открадват тялото Му и го скриват в гробницата при Талпиот. Това би могло да е приемливо твърдение, ако не беше малката подробност, че гробницата при Талпиот съвсем не е скрита. Самата конструкция на гробницата е предназначена да е над нивото на земната повърхност и да се забелязва отдалеч. За да се потвърди тази цел, гробът е маркиран с хеврон – специално триъгълно обозначение маркиращо входа на гробницата. Използваният в случая хеврон, наподобява формата на храма маркиран с вътрешен кръг, който обикновено е знак, че в гробницата е погребан свещеник. За това свидетелства и огромната фреска във формат на слънце на тавана на гробницата. Всичко това е в огромно противоречие, с теорията на филма че Христовите ученици скриват тялото Му в гробницата при Талпиот.
Саркофази: В гробницата са открити 10 саркофага. Девет от тях са маркирани с надписи, а един е немаркиран. Саркофазите са различни по качество на изработка, украса и маркировка. Саркофагът, за който се твърди че е запазил костите на Христос през вековете не е от най-добро качество. Той е пренесен от Телавив до Торонто от пощенската компания DHL, като между впрочем по време на презокеанския полет саркофагът е счупен през средата. Но неговата важност идва не от друго, а от надписа с който е маркиран.
Надписи: Цялата теория която филмът предлага опира до значението на надписите направени по саркофазите. Самите надписи, както и тяхното тълкуване обаче, остават в явен противовес. Ето няколко примера:
Мариаменон Мерла: Саркофагът за който се предполага, че съдържа костите на Мария е богато иконструиран с орнаменти и арамейски надпис, който чете: „мариаменон мерла” и който според филма означава „принадлежащ на господарката Мария”. Според филма, това безспорно е библейската Мария Магдалена. Името „Мариаменон” обаче не е използвана в Библията. Вместо него еврейското име „Мириам” е използвано за да обозначи всички Марии в Новия Завет. Дори гностическият текст на Деянията на Филип използва името „Мириамне.” Същевременно, арамейската думата „мерла” не е господарска титла, а умалително на името Марта. Документалният филм пропуска тези подробности, когато говори за саркофага на Мария Магдалена.
Йешуа бар Йосеф: Подобна е ситуацията с надписа върху саркофага за който се предполага, че съхранява костите на Исус. Надписът гласи: „Йешуа бар Йосеф” или Исус син на Йосиф. За „син” е използвана арамейската форма „бар”, а не еврейската „бен”. Фразата „Йешуа бар Йосеф” не е чужда за Новия Завет. Тя е използвана обаче, само от хора, които не познават Исус като Син Божи и го приемат като син на Йосиф, какъвто Библията е категорична, че Той не е. Онези които го познават, никога не го наричат „син на Йосиф”. Теорията, че учениците са откраднали тялото Христос и са го скрили от властите, отново се разпада. Учениците не биха избрали име, което никога не са използвали за да маркират саркофага. Те биха избрали името което е било важно за тях – Исус Божия Син.
Яков бар Йосеф ахуи де е Йешуа: Надписът чете: „Яков син на Йосиф брат на Исус”. Различно от останалите саркофази е, че варовикът в долната част на саркофага на Яков е прояден от продължителен престой в място изобилстващо на влага. Съвсем явно е, че той е пренесен в Талпиот доста по-късно. Самото присъствие на гроба на Яков в Талпиот е в противовес с историческото свидетелство на Евсевий, който пише, че е видял гроба на Яков с надпис „Яков Справедливия” (както е бил известен в древността) в покрайнините на храмовия хълм в Ерусалим.
Няколко други подробности по надписите също остават неспоменати и неизяснени. Например, един от саркофазите е маркиран с името Матей брат на Исус, докато библейската история не споменава Исус да е имал брат на име Матей. Нито пък е имал и син на име Юда, което също е твърдение на филмираната теория. Самият избор на име в случая звучи най-малкото неправдоподобно.
Анализите на ДНК: Според филма, надписите на саркофазите водят до хипотезата за семейната връзка между погребаните в гробницата при Талпиот. Главното доказателство, че откритите саркофази са част от фамилната гробница на Исус Христос, обаче, идва от изследваното ДНК събрано от костите на погребаните. На базата на тези резултати, продуцентите на филма заключват, че са открили телата на Исус и съпругата му Мария.
Нужно е да се отбележи, че ДНК анализа доказва единствено микролинеарна връзка, като например тази между майка и син. Според ДНК пробите взети от гробницата при Талпиот, двамата погребани не са майка и син. Имайки единствено това доказателство от ДНК анализа, авторите на филма заключват, че погребаните са съпруг и съпруга. Неправдоподобността на такова неадекватно заключение просто не се нуждае от по-нататъшен коментар.
В заключение е нужно да се отбележи, че самата хипотеза, че е открит гроба на Христос е представена не от археолози или учени, а от двама филмови директори. Това може да е изключително постижение във филмовия жанр, но съвсем не е неоспоримата истина. До момента авторите на документалния филм не са приложили научно доказателство, че е открито именно тялото на Исус Христос. Без такова, хипотезите за фамилна връзка между погребаните могат да бъдат свързани с който и да е Исус син на Йосиф живял по онова време, но не и с живота на Исус Христос. И докато постмодерният човек продължава да задава въпросите относно своето съществуване и света около себе си, един факт остава неоспорим от историци, археолози, учени, а както до момента и от Холивуд. Това е неоспоримата библейска истина, че Христос възкръсна. Наистина възкръсна.
