Несравнимият празник

И така не е възможно Рождество да не говори и на теб.   Няма как да не си застиган от усещането за надежда, за помирение, за това, че трябва да опиташ да подредиш нещата по нов начин. Някой ще каже, че това е заради празничното настроение.   Добре, но защо на 6 септември или на Гергьовден нямаме такова „празнично настроение“?   Виждаш ли, няма друг празник като Рождество, няма друг момент в годината, когато сме обхванати от тайнственото усещане, че наистина сме посетени, че има някакво Започване, че сме получили специален Дар.   Вярно, нежен и крехък, като Младенец, чийто живот трябва да опазим и за Когото усещаме, че сме готови да се борим, стига да знаем как.   Някой ще каже, че е заради Новата година. Чудесно, но Нова година е именно отброяване на времето от Рождество, от раждането на Младенеца, от чудото, че Бог е с нас, Бог ни е  посетил, станал е Един от нас. Не си ли забелязъл, че в другите култури не се впечатляват особено от смяната на нашия 31 декември с 1 януари?   Какво ако се окаже, че цял живот си усещал едно смътно Присъствие?    В моментите на невъобразима радост, в моментите на смъртна опасност, в моментите на почти безутешна скръб.   На Кого ти се е искало да благодариш, стига да беше сигурен, че има смисъл?   Нямаше ли Някой зад невидимото избавление, когато всичко изглеждаше устремило се към край?   Чия беше невидимата Ръка, която сякаш те помилва, когато те болеше повече, отколкото си склонен да си признаеш?   Ами ако цял живот борейки се за уважение, за постижения, за любов, за награди, се окаже, че всъщност не сме се стремили точно към тези неща, а сме копнели за Неговото одобрение? Ако зад всички мечти и действително покорени върхове, когато сме разбирали, че наградата не е това, за което сме копняли; че любовта, за която сме се преборили няма свойството да остава вечно същата; че преди да разберем как е минало времето децата, които са ни обожавали са станали малко отчуждени възрастни, като всички останали, от които ни дели бездна; тогава за Кого е нашият копнеж за споделеност, единение, отдаване?   Гръцкият лекар Лука, който стана свидетел на Христос,  разказва, че в нощта на Неговото раждане, страшно, но славно същество посети овчари край стадата им и  „благовести голяма радост“, която е „за всички хора“ (Лука 2:11). И добави, че „знакът“ за истинността на тази вест е Младенец, положен в ясли.    А възможно ли е, при положение, че „радостта е за всички хора“, за теб също да е оставен знак? Дали не си се заставал пред сянката на знака, срещал със следите на знака или дори изправял пред самия знак, без да можеш да си го обясниш. Защо не провериш дали няма знак за теб? Дали няма оставен някъде дълбоко в сърцето ти парченце от пъзел, фрагмент от картина, късче от снимка, които ако събереш с историята на Рождество ще се получи голямото цяло за което си копнял? Плахо, смътно, като през гъста мъгла, без да можеш да го обясниш.   Възможно е това Рождество да е времето за разпознаването на знака. На събирането на картината. На радостта от срещата с Онзи, който винаги е бил наблизо и за Когото без да знаем сме копнели.   Знакът със сигурност е там.   Защото ни се роди Дете, Син ни се даде, Управлението ще бъде на раменете му и името Му ще бъде Чудесен, Съветник, Бог Могъщ,  Отец на вечността, Княз на мира. (Исая 9:6-7)