Новото евангелизиране на Европа

Ще видят ли европейските църкви какво прави Бог на континента? Бъдещето на Европа зависи от това.   В много отношения християнството е направилo Европа такава, каквато е днес. Нито един друг континент не е бил изложен на християнското влияние за толкова продължителен период от време и толкова интензивно. И все пак, точно както Европа е първият християнизиран континент, тя става и първият дехристиянизиран такъв.   В началото на 19 век доста повече от 90% от християните живеят в Европа и Северна Америка, но в края на 20 век повече от 60% живеят в Африка, Азия, Южна Америка и Океания. Историкът мисиолог Андрю Уелс, който почина миналия месец, е един от първите забелязали и изследвали тази променя в „християнския център на гравитация”.   Мнозина виждат Европа като изцяло постхристиянска или светска, но реалността е много по-сложна. И вън от светлината на прожекторите се случва едно ново евангелизиране на Европа.     Можем да разпознаем три нива, на които то действа: църквите от диаспората, движения и платформи за основаване на църкви и следващото поколение.   Бог използва движенията на хора, за да евангелизира Европа.   Миграцията на християни от други места и създаването на църкви от диаспората не е нищо ново за Европа. Такива църкви са част от европейската история. Много европейски градове из Европа имат значително население, формирано вследствие на миграция и исторически църкви, свързани с диаспората. Въпреки това миграцията от Третия свят през последните две поколения е довела до основаване на значителен брой църкви от диаспората на европейска почва, включващи испаноговорящи и/или бразилски църкви, китайски църкви и чернокожи африкански църкви, които са най-многобройните. Само Изкупената Христова църква на Бога има над 750 общности и продължават да основават по 25 нови църкви само във Великобритания. Това е само една от многото деноминации. Ако в някой европейски град има африканска общност, там почти сигурно ще има и църква от диаспората, дори ако европейските християни даже не подозират за нея.   Макар че статистиките са обещаващи, присъствието на църкви от диаспората не води автоматично до нова евангелизация на Европа. Както отбелязва Херви Квирани: „Африканските християни досега са били много успешни единствено в евангелизирането на други африканци. Много малка част от тях са направили нещо по отношение на европейците. Много от тях са ми казвали: „Това ни принуждава да правим нещата по различен начин, което е твърде неудобно.” Под „да правим нещата по различен начин” те имат предвид да съкратят хвалебните си служби или да развиват евангелизация, основана на отношенията. За пастирите, които искат поне да опитат да се включат в мисия сред европейците, тяхното присъствие в Европа ги кара да вярват, че те трябва да бъдат мисионери за европейците. Като такива те се опитват да контекстуализират своите служения за европейците, но това води до твърде малък успех. На повечето от тях им липсва подготовка, която да ги направи способни да разберат как би изглеждала една междукултурна мисия сред европейците.”      Въпреки това не можем да прехвърлим цялата отговорност за този неуспех върху водачите на църквите от диаспората. Много от местните европейски църкви или не желаят, или не знаят как да помогнат на християните от диаспората  да достигнат до местното население.   По време на пандемията от КОВИД-19 се появяват знаци, че църквите от диаспората и местните еврейски църкви се опитват да започнат междукултурни църкви, които могат по-лесно да достигат до коренните европейци.   Бъдещето на църквата в Европа може в значителна степен да зависи от появата на едно специфично европейско междукултурно християнство.   Следва продължение...     Превод: Радостин Марчев