Още веднъж за славянския превод на Библията (Част 1)

Д-р Теол. Доний К. Донев

Поредицата „За Библията”, която вече повече от три години излиза в Евангелски Вестник, още в самото начало подробно разгледа произхода и развитието на старославянските библейски ръкописи и кирило-методиевата азбука, която предшества и предпоставя тяхната поява като безпрецедентен мисионерски подход към славянските народи. В хода на поредицата бе обобщено значението на старославянските ръкописи на Библията от тяхната златната ера до естествения им запад около 13 в., следствие политическите и културни фактори в Източна Европа.

Хронологията на развитие обаче, изисква ново споменаване на славянските ръкописи на Библията имено тук, след разглеждане на латинският превод на Вулгата от Йероним и преминаването към обзора на първите печатни Библии на гръцки, а след това на немски, английски и френски. Това е така, защото ситуацията със старославянските преводи на Библията е значително по-различна от всички другите подобни преводачески подходи. Например, почти всички готски версии на Новия Завет са изгубени или с неясен произход. Арменските версии пък са толкова добре запазени, че често е трудно да се прецени кои между тях са оригинали и кои – техните преписи. Подобно е положението и с латинската Вулгата, която заради значението си като културен елемент в западната история и известността на своя преводач, получава почти „канонизиран” статут.

Славянските преводи на Библията се различават от всички гореописани поради факта, че в повечето случаи те са превеждани и преписвани от хора, не толкова известни, като да речем Йероним и затова получават неголямо внимание от водещите учени в областта днес. Така преводите, които са базов текст на Библията на всички православни славяни, остават вън от обзора на специалистите по текстов критицизъм. Няколко са факторите, които допринасят за тази ситуация и по-важните от тях следва да бъдат разгледан тук.

Авторство и мисия
Главен проблем в изследването на мнозинството протославянски ръкописи се явява конкретизирането на фактите около произхода и мисията на братята Кирил и Методий, както и техните отношения с Рим и Византия. Тъй като информация за техните мисионерски пътувания получаваме предимно от техните жития и техни ученици, редица въпроси остават неясни. Спорен и многократно митологизиран е техният народностен произход, а с това и културната им принадлежност. Неопределено е също така, дали са открили славянската азбука сред народите на „Рус” (често смятани за руски племена) или са я структурирали според гръцката граматика, което пък личи както в рания писмен словоред на славянските текстове, така и във възможността за директен буквален превод на библейските текстове от старогръцки.

Това, което знаем за Кирил и Методий със сигурност е, че около 860 г. двамата са изпратени сред славянските народи и през 863 поучават в Моравия. Имено там започва намесата им в църковната политика между изтока и запада, което усложнява уточняването на по-късната им мисия в България. А имено това е и времето, в което научаваме, че Константин Кирил завършва работата си по Глаголицата и започва превод на Библията. Тук намираме и следващият проблем, в това че „геометрическото” оформление на глаголическите букви е безпрецедентно, докато малко по-късно славянските букви определено носят белезите на гръцките азбучни минискулни форми.

Литургично предназначение
Освен проблематичната фактология около мисията на братята Кирил и Методи, изучаването на старославянските ръкописи от западни изследователи представя няколко основни трудности. Старославянските преводи са правени предимно за литургични цели т.е. тяхната цел е да са практически приложими, а не стилистично перфектни (което само по-себе си е невъзможно, предвид началния стадий на славянската писменост). Това предвижда обогатяването на основния библейски текст с голям брой лекционери (частични извадки от цялостния текст с цел четене по време на богослужение), придружени с глоси (бележейки под и над линия, както и в страни от текста, които съдържат тълкувание на текста и/или указания за неговото четене). Заради лекционерната цел на преписите, например в тях често липсва и книгата Откровение. Това затруднява западните изследователи, които са привикнали да работят със значително по-изчистени текстови масиви, което от своя страна исторически поставя славянските версии на Библия в периферията на фокуса на стандартните палеографични и тексотлогични методи.

Канон и апокрифи
Канонизирането на библейските книги поставя началото на спора: кои са истинските книги на Библията? Ориген пръв употребява думата «канон» като правило за подбор на боговдъхновените книги на Библията. По правило старозаветният канон съдържа 39 книги, а новозаветния 27. През 325 г., обаче Евсевий твърди, че Новозаветни са книгите, канонизирани преди признаването на християнството като държавна религия. До 10 век византийската текстова традиция свободно включва апокрифните книги в своя канон на писанията, което предпоставя безпрепятственото им присъствие и в славянските преводи на Библията. От времето на Реформацията до днес протестантската критична мисъл не признава апокрифните книги, което диктува тяхното историческо отсъствие от фокуса на водещите текстокритични школи в края на 19 в. и през 20 век. Това отново води до игнорирането на определени апокрифни славянски текстове и традиции особено онези, които са достигнали западна Европа, посредством богомислтвото или други раннобългарски ереси.