Писмото на Макгахан от Татар-Пазарджик (2 август 1876)
Писмото на Макгахан от Татар-Пазарджик (2 август 1876)
Дженюариъс А. Макгахан: ТУРСКИТЕ ЗВЕРСТВА В БЪЛГАРИЯ
— писма на специалния кореспондент на Daily News Дж. Макгахана
(Превел С. Стамболов. София 1880. Скоро-Печатница на Я. С. Ковачев)
На 2 август се навършват 141 години от писмото на Макгахан от Татар-Пазарджик
От времето на вчерашното писмо аз видях толкова ужаси, щото сега ще повярвам на всичко, каквото и да кажат против турците. В зверството има граница, зад която не са възможни никакви сравнения и измервания; тая граница турците отдавна са прескочили и вече не можеш ги стигна….Една жена спря коня ми и ми показа дясната си ръка, раздробена от куршум. Мъж ù бил убит и малките ù деца останали на нейното попечение, тогава, когато тя не можеше да работи. Всичко това тя обясняваше на един език, дотолкова приличен на руския, щото аз разбирах почти всяка нейна дума….
След един час ние се доближихме до селото и нашето внимание беше привлечено от няколко кучета, които се трупаха на един хълм, издигнат над селото. Ние се отбихме от пътя и като минахме през останките на две или три каменни огради и няколко градини, взехме да се приближаваме до кучетата, които, като ни забелязаха, сърдито залаяха и побягнаха в съседното поле! Изпървом аз не забелязах нищо необикновено, но конят ми изведнаж хвана да се стъписва. Аз погледнах надолу и видях човешки череп, полускрит в тревата. Той беше съвсем сух и як, като да се е търкалял тук три-четири години — така ревностно бяха извършили кучетата делото си….
Най-сетне ние достигнахме до един малък мегдан, дето земята беше почти равна, само по средата му имаше пукнатина, отдето се захващаше дълбока долина. Като дойдохме до нея ние неочаквано се спряхме, като испуснахме ужасен вик. Под самите крака на конете имаше натрупан куп черепи, кости, полуизгнили скелети, парчета месо, сурми косми и откъсаци от дрехи. Всичко това, обиколено от раскошна трева, изпущаше страшно зловоние и тука свободно закусваха кучетата, когато нашето непросено появяване ги обърна в бягство. Сред тоя куп аз можах да отлича един скелет още облечен в риза, с басма и обут с шарени чорапи, с каквито се обуват българските моми. Ние погледнахме на всяка страна: навред са вардаляха човешки кости….
Преди да слезем в селото, ние още веднаж погледнахме на куповете човешки кости, които се търкаляха по земята, и забелязахме, че останките на дрехите, които висяха по тях, принадлежаха към женските премени. И така, всичко това бяха трупове на жени и моми. Без да слизам от седлото, аз преброих до сто черепа, които почти всичките лежаха отделно от скелетите, следователно, тия злочести жени са били обезглавени. След малко ние влязохме в селото. Върху развалините на първия дом, който се падна на пътя ни, ние видяхме една бедна жена, която като държеше на коленете си едно детенце, огласяваше въздуха с нещо, което не бе ни плачевна мелодична песен, нито горчив вопъл. До нея седеше едно друго дете и безмълвно, с очудване, гледаше към нас. Жената не обърна никакво внимание на нашето присъствие; ние се наведохме, за да разберем какво говореше тя, и нашия преводач ни обясни, че тя повтаряше хиляди пъти едни и същи думи: „къщата ми: моята клета къща! моята мила къща! мъж ми! моя беден мъж! моя драг мъж!“….
Достойно е за отбелязване, че всички женски скелети бяха облечени в ризи, и ние узнахме от много жени, които сами бяха преминали тежкото изпитание, освен последната му степен, какво обикновено турците извършвали над жените и момите. Като улавяли някоя злочеста, те я събличали по риза, натрупвали на куп дрехите и драгоценностите, сетне я безчестили колкото им било угодно, и последният хладнокръвно я убивал….
Колкото се приближавахме по-близо до центъра на града, толкова количеството на костите, скелетите и черепите все се увеличаваше. Нямаше нито един дом, под развалините на който да не се виждаха останки от човешки трупове. На едно място една жена ме спря и, като ме улови за ръката, приведе ме през един куп камъне, зад които лежеше скелета на една мома, с дълги коси. Като ми показваше на това, що е останало от нейното мило дете, тя отчаяно плачеше, като си удряше безумно главата у стената. Няколко крачки по-нататък една друга жена, като седеше пред своя изгорен дом, скубеше си косите и диво гледаше на три малки черепа, които държеше в ръце….
Най-сетне ние дойдохме до черквата и училището.
Земята до толкова беше затрупана със скелети и останки от гниещи трупове, че въздухът ставаше непоносимо препълнен със зловония. Училището се намира на едната страна от пътя, а черковата на другата. Първото, ако съдим по останалите стени, било е славно, голямо здание, способно да вмести от 200 до 300 деца. Под камъните и сметта, които покриват пода на няколко фута, намират са костите и пепелта на 200 жени и деца, живи изгорени. Редом с училището има една голяма яма, в която са погребани до 100 трупа две недели подир клането, но кучетата изровили тия импровизирани гробища, а дъждът, като ги напълнил с вода, преобърнал тая яма в отвратителен кладенец, пълен с плаващи гнили трупове. Същото зрелище представлява водата на съседната стругарница на брега на една речица. Отначало двата ù бряга били затрупани с гниещи на слънцето тела, но милосърдното небе пратило силен дъжд, който ги вкарал в коритото на реката и течението завлякло тия останки от човешката касапница, тъй че се намирали трупове, изхвърлени на брега в 40 мили разстояние посред сенчестите гори и гъстите шубраци близо до Пещера и даже до Татар-Пазарджик….
Целите гробища са затрупани на три, четири фута височина с човешки останки и от там излизало страшното зловоние. Подир няколко седмици след клането турските власти заповядали да се погребат мъртъвците, но вонята била така страшна, че било невъзможно да се изпълни това предписание. Останало да се задоволят с това, че закопали няколко тела, нахвърляли пръст над останалите, а в гробищата даже не влезли, но отдалече ги затрупали с дребни камъни. Но това опитване имадо малка сполука, защото кучетата разровили камарата и из тая чудовищна гробница стърчаха на всяка страна ръце, крака, глави. Нам ни говориха, че в тия малки гробища се намират до 3000 трупа и ние лесно вярваме на това. Зрелището, което ни се представи, беше дотолкова страшно, че за цял живот не можем го забрави. В тая гниеща, зловонна купчина на места се виждаха къдрави детски глави, крачка, не по-големи от пръста ми, и ръчици като да са били прострени с молба за помощ. Тука се разлагаха наред под жежките зари на слънцето телата на младенците, които с недоумение са гледали в минутата на смъртта на лъскавото оръжие, облятите с кръв рхце на техните джелати; деца, които са изпуснали духа си посред ужаса, който ги е обзел; моми, които напразно са молили за пощада, и майки, които са се старали да защитят своите рожби. Сега те всички лежат тука безмълвни; не се чува нито плач, нито ужасни викове, нито вопли за пощада. Жетвата гние наоколо по полетата, а жетварите гният на гробищата.
Ние погледнахме в църквата, стените на която бяха се опушили от изгарянето на нейните дървени принадлежности, но се запазили цели. Това е едно ниско здание с тежки, неправилни сводове, под които едвам може да стои човек с висок ръст. Това, което се изправи пред нашите очи вътре в нея, дотолкова възмущаваше душата, че ние не можахме да го гледаме по-вече от една секунда. Грамадно число тела бяха отчасти изгорени и напълняха черковата с обгорени останки, а отчасти гниеха в най-отвратитеден вид. Аз никога не съм си представял, че ще видя подобен ужас. На всички ни стана тежко и като залитахме като пияни, побързахме да излезем от тая зачумена дупка. с радост се върнахме на улицата, но и там на всяка стъпка срещахме като преди купища гниещи трупове, женски черепи с косми и отделни части от женски тела. Тук ни показаха една къща, дето били изгорени живи 20 души; там се виждаха развалините на друг дом, в който обезчестили и предали на мъченическа смърт 12 моми. Навред ужаси! ужаси! ужаси!
[pdf-ppt-viewer href=“http://pastir.org/wp-content/uploads/2014/07/Turskite_zverstva.pdf“ width=“700″ height=“820″]
