Плановете на лукавия

Лятото на 1978 г. моята жена имаше видение. Вижда, че се намира в църквата в гр. Пловдив. Тя станала и споделила пред всички, че сме свободни и благодаряла на Бог за всичко, което вече е отминало.    Заключението ни беше, че нещо става в духовния и физически свят и трябва да го проверим. Eдин ден взехме багажа си и се преместихме в съседно село, разбира се продължих да работя. Никой от милицията не ни каза нищо. Там обаче моята жена получи притеснение от Святия Дух: „Вземи куфара, малката си дъщеря и направо в Пловдив. Казах ѝ да се покори, а аз ще остана сам в селото. „Умираме ли, живеем ли, Господни сме".   Тя приготви куфара си и детето и тръгна за Пловдив. Там е имала задължение да застане в пост и молитва 21 дни. Бог ѝ е говорил да се отнесе писмено до Тодор Живков.   Отговорът пристигна с учудването, че ние сме още интернирани след нашето освобождение. МВР крие заповедта 10 месеца. През февруари още имало съвещание; външните министри в Женева, където западни представители представят имената на интернираните вярата си в България. След завръщането си нашият външен министър, Петър Младенов, докладва в Министерски съвет и излиза Указ на Държавния Съвет за освобождението ми.   Трябваше да застанем пред двама полковника от Пловдив, които бяха категорични: „Никога няма да те приемем в Пловдив". Човекът, който ни придружаваше с Окръжния съвет, им каза: „Има Указ на Държавния Съвет. Тогава единият от полковниците отговори: „Щом има Указ, ще се покорим".    Аз трябваше да се регистрирам в паспортна служба и след това да уредя нещата си по преместването. Семейството ни беше разпръснато на три  места. Аз бях в селото, голямата ни дъщеря беше приета в английска гимназия в Бургас, а жена ми и малката ни дъщеря - в Пловдив.   Трябваше да замина веднага за Бургас да се видя с дъщеря си Лигия и да съобщя радостната вест. По време на пътуването в сърцето ми бликаше радост от предвкусването на свободата. Изведнъж както карах спокойно колата, кормилото силно зави в ляво, натиснах с все сила спирачка, нямаше  коли в насрещното движение. После завих силно в дясно, колата се увлече и стана неуправляема. Аз извиках: „Благодаря Ти, Господи, благодаря, благодаря".   Предните гуми почти увиснаха над пропастта. Когато слязох от колата, задната гума се беше пръснала на две. Смених я и продължих. Същата вечер имахме празник с дъщеря ми и близко на нас семейство в Бургас. Бях свободен и спасен от плана на врага.   Вярата успява да ни измъкне от всеки капан на дявола и на смъртта чрез своя стратегия. Тя - вярата, винаги има следваща стратегия - по това я познавам, че е вярата ми.