Последният процес

Хиляда деветстотин седемдесет и девета година - лятото. Държавна сигурност повтори първия процес от 1949 г. срещу Евангелските движения. Този път инсценира подпомагане на пострадалите християни от гонението с парични средства. Подготви списък с имената на хората и пусна техни хора да ги разнесат. След това по списъци започнаха привиквания в следствените отдели. Прокуратурата беснееше. Съд, съд за валутни престъпления.   Делото беше насрочено и заседанията в съдебна палата в София започнаха. Аз също бях призован. Още един пастир от Пловдив и шестима  братя бяха задържани и принуждавани да признаят, че са получавали валута от чужбина. Някои от тях бяха следствени за разпространяване на духовна литература. Братята бяха много бодри и готови за съда. В уречения ден, когато пристигахме, залата беше препълнена. Цялата прокуратура на режима - съдиите. Телевизията готвеше филм. Много от религиозните кръгове, чуждестранни журналисти. На зададен въпрос от западни кореспонденти на Тодор Живков: „Какъв е този процес?", той отговаря: „За  валутни престъпления."   В частност обаче прокурорите бяха във възторг от честността на християните пренасяли суми в затворени пликове без да ги отворят или да присвоят част от сумата. Това можеше да се случи само между християните. За мен и за пастира от Пловдив не достигнаха доказателства и обвинения за затвор.   Шестимата братя бяха осъдени на две години затвор. Двамата от Северна България излежаваха присъдата в политическия затвор в гр.Ловеч.  Четиримата в Бургаския затвор. Пастирът на църквата на Велико Търново и брат от църквата в Троян бяха в Ловеч. Един от прочутите затвори в  България.   През август на 1981 г. можах да вляза заедно с близките на двамата братя в Ловешкия затвор. Чакахме доста време за разрешение, после обиск,  проверка на всички неща, които носихме и накрая групата потеглихме. Имаше пет кръга с тел с пет поредни врати, които ни отведоха до една огромна черна врата - желязна около три и половина метра висока. От шпионката ни наблюдаваха и когато се приближихме, ключарят завъртя ключа (като във филмите) и със скърцане огромната врата се отвори. Дворът на затвора се състоеше от едно очертано с бели линии кръстовище, на което пускат 20 минути на ден хората от строг тъмничен затвор. Срещу нас блесна надпис: „Ако не знаеш, ще те научим. Ако не искаш, ще те принудим".   Вляво от нас се издигаха постройките на затвора, а в дясно - една огромна отвесна стена около пет метра с постове от войници, въоръжени с автомати. Върху стената имаше тел, предполагам включена в електрическата мрежа. С една дума „пиле не може да прехвръкне".   Отведоха ни в залата за свиждане. В центъра на залата имаше наредени два реда пейки едни срещу други като между тях имаше коридор. От едната страна седяха затворниците, от другата - хората за свиждане, а по коридора между тях сновяха милиционери. Ако искаш да кажеш нещо на затворника, можеше само между краката на милиционера под неговия  поглед. Беше нещо мъчително и за нас и за тях. От единия край на залата имаше снимащо и подслушващо устройство. Пастирът беше жълт като восък и повтаряше: „главата ми, главата ми..."    Братът от Троян беше здрав (балканджия), беше с бодър дух - силен българин. Свиждането приключи. През следващия месец пастирът излезе от  затвора, поживя малко и почина. Братът от Троян - оставали му 10 дена да излезе и го убили в затвора. Сложили го в ковчег, занесли го до двора на  общината в гр. Троян и си заминали. Човекът, който чистил и охранявал общината забелязал оставения ковчег, отворил го и познал брат Натанаил.  Трагедия беше за семейството на убития. Жена и две момчета, чиято съдба  беше черна и тежка.   Българите-християни имат своята жертва както своя Господ. Те пиха от чашата на техния Господ, за да имат награда в Неговата слава. Това бяха  мъчениците от 11 гл. на Евреи, които не желаеха да бъдат в смъртта, гледайки с вяра наградата на Hристос.