Първата ми Карандила през 1990

Първата ми Карандила през 1990-та Карандила ’91-ва – със Славчо, Сиси и други приятели… … всичките Карандила-лагери от последните 7 години… … последния лагер от миналото лято – нещо, което ще помня цял живот! Далеч още преди дори някой да ни беше казал, че на 20 април 2004-та ще заминаваме с за Чикаго, за да продължим да се учим и да служим с организацията ни , Господ ми показа една от най-приятните картини, която някога съм виждал. Петък вечер. Вечерта на Святия Дух. Кръщенията със Святия Дух. Молитвите. Времето на посвещение. И това, което Господ направи, за да ми покаже нещо много важно. Първо видях няколко момчета – Димчо, Роската и още 2-3-ма – хванати за ръце. Не, по-точно казано, прегърнати. Един до друг. Близко. Като братя. Приятели. В божието присъствие. Потопени в Неговата благодат, мир и радост. След няколко минути, поглеждайки отново към тях, видях, че групата им се беше разширила. Към групата на прегърнатите се бяха присъединили още 4-5 човека. След още няколко минути групата беше станала голям кръг. След още малко – още повече прегърнати, стоящи заедно. Покланящи се на нашия Господ. Момчета и момичета. Млади жени и мъже. Заедно. Точно тогава Господ ми показа това, което ще продължи да прави Той и след 20 април – Той събира, Той благославя, Той обединява, Той се прослява, Той изгражда, Той развива, Той продължава. Затова и ще тръгнем с мир в сърцето с на 20 април. Е, ще си поплачем хубаво на 17-ти (както си плача в момента – добре, че не съм се гримирал!), но ще се разделим с очакване да се видим скоро и отново. А дотагава аз и ще продължим да се молим Господ да пази този кръг от прегърнали се приятели! „Прегърнатите приятели“ – каква гледка само! А колко още Господ иска да извърши във всички нас! От нас зависи – остава само да стоим близо до Него и близо един до друг. Зависи от вас, които оставате в София. Само тогава ще може нашият Небесен татко да продължи да разширява нашия кръг от прегърнати приятели.