Прошка, съблякла ритуала

Има ги тези дни, в които всички сме сякаш настроени на една вълна. Ден на любовта, на мъжа, на жената, на детето, на благодарността, на прошката...И на новоизмислени празници с много спорен мотив и съдържание.И няма лошо, ако посланието на деня изгражда добродетел и оттеква лично във всеки човек, надълбоко и насаме. Но понякога е просто клише, ритуал или бетонното "така се прави". И това само по себе си, осакатява възприятието и значимостта на тази ценност. Защо само един определен задължителен ден? Защо си позволяваме да живеем порцелирано и разграфено? Защо издигаме в култ един ден на внимание? Защо пренебрегваме тези принципи в останалите 364 дни? Нима всеки ден не ни трябвят слънцето и луната, въздуха и водата, храната и свободата?! Всеки ден е едно чудо, пълно с благодарствени поводи за празнуване!   Кое ни кара да възприемаме толкова едностранчиво божествените инструкции за нашето добруване тук?! Да ги повтаряме наизустено фарисейски, по- малко да ги живеем или просто само папагалски изричаме. И става рутина, източена от сила и красота, никому ненужна, освен на търговците и медиите. Вкупом ли се успокояваме, че задължително ще изпросим милост. Или суеверно изпълнявайки ще запечатаме действията и ритуалите  като даден дар. Направили сме го някак си и  вече сме спокойни откъм изпълнение и съвест. Но Господ предупреждава, че ако имаш нещо против брат си, остави дара и иди се помири с него първо. Дори казването на "Прости ми!" за някои хора е вече непревземаема планина. Или дежурното "Простено да ти е!" ни оправдава откъм размисли и осъзнаване на дълбочината на акта.   Обикновено не задавам въпроси, а търся отговори и Бог ме снабдява с мъдрост и разбиране на истините Му. Понякога по-трудно и бавно, друг път - изведнъж. Ден на прошката настъпва. И това като че ли автоматично изтрива с гумичка всекидневното ми ходене в този тесен път на постоянно прощаване и просене на милост. Обезсмисля превъзмогването и на хиляди хора, надхвърлили обида, мъст, рани  и загуби. Дни, в които те надборват своя Яков, за да станат Израел. Дори осакатени откъм самолюбие, тръгват по стълбата на смирената обич и ежедневна прошка. А тя не трябва да се изчислява, преброява, да се погазва, пренебрегва и омаловажава. Тя трябва да е потребност  като водата и въздухът. И бърза да е прошката, преди слънцето да залезе, за да не остане нищо зловонно да пренощува в сърцето ти. Иначе се заплитаме в страстите си и губим посока.   Господ даде две плочи - скрижали на Мойсей. Защо не една? Щеше да изглежда по-внушително! Днес разбрах. На едната бяха заповедите, които ни учат как да обичаме Бога на вселената. А на другата - как да обичаме ближния. Как да го почиташ, помагаш, не завиждаш, не крадеш и прощаваш. Еднакви по сила и значимост плочи! Вертикалът и хоризонталът на кръста, който всеки трябва да си носи в живота.   Пълнежът на любовта е прошката.Тя е огледалото на нашата грижа, обич и милозливо разбиране за другия. Да снизходиш към неговия вървеж и да проумееш, че той като теб греши. Но да продължиш да го цениш и да отдадеш  правото му да бъде човек в развитие, който се учи от грешките си вървейки по земята. Дори когато по човешки си мислиш, че той не бива да я получава, не я заслужава, не я разбира, ще злоупотреби с нея, ще те направи за посмешище....И на себе си да простиш заблуди и пламнал език.   Много е трудно още като стъпиш осъзнато, но послушно на този път. Не говоря неща, които не съм преживяла. Но е толкова освобождаващо! Не носиш тежкия товар на болка от грозни думи и незаслужени постъпки. Не пълниш себе си с отрова, схващаш греховността на човека, но пребъдваш в доверие, че има Кой да въздава. И човека освобождаваш от твоята преценка и съдене. Отваряш клетката на тъмницата, в която заради болка си го затворил. А ти оставаш на вълната на любовта и прошката, върху които изграждаш дните си. Имаш радостта, че си простен  и изкупен от Сина. Имаш мира, че всичко е част от урок за после във вечността. Доверил си се на един велик и мощен Бог - Създател и на теб, и на ближния ти. Еднакво обичащ и теб, и него.Той учи всеки по особен начин, води го по най-правилния път.    Кой си ти, човече, да ставаш съдия?! Създал ли си животно или растение? Сътворил ли си жива душа? Виждаш ли вътре в сърцето на човека що му е и поради защо греши? Та ти дори скъсаното жило на пчелата не можеш да и присадиш обратно!? Тя умира точно защото е впръскала отровата си в теб. Теб ще те поболи и посърби малко, но тя ще умре.   Точно така е с хората, които не дават прошка. Или дори не знаят, че е редно да я поискат или дадат. Постепенно умира и още нещо в душата им, и още нещо, и още нещо... И мекото и топло сърце се е вкаменило дотолкова, че вече няма как сълза да отрони или се покае за нещо. Каменната обвивка на гордостта  го е запечатала. Егото е взело връх. Седнала е непростителността на трона на безумеца и го води надолу. Щастлив ще е, ако има кой да се моли за него.   Прошката е онзи духовен меч, който разсича полувековна вражда, разплита с хирургическа прецизност възела между някога близки хора, изрязва нагноялото и инфектирано пространство на две души, избутва раковите клетки в поколения липса на близост, заради гордост. Освобождава земи в сърцата и простира хоризонти в отношенията.    Прошката е Божественият елей върху отворените рани. Тя е противоотровата в ежедневното ни прашене и окалване.Тя е чистата вода на небесния план за оцеляването ни.   Тя е и онази бликваща радост, че си се върнал към фабричните си настройки. Че в теб е задвижен механизмът на оздравление и  извисяване на душата ти. Че си създаден по Божий образ и подобие. А Бог на кръста показа прошката. Силата и твори до днес човечество и цивилизация. Носи освобождение на хора и народи. За да простиш ти трябва Бог. Само от величието на Неговото естество, може да схванеш колко си нищ и колко много имаш нужда от Неговата милост и прошка. Всеки ден! По много пъти на ден! Безброй пъти в годината!   Тогава няма да чакаш единия ден, в който да продумаш формално прошка или искрено да се смалиш и смилиш над някого. Ще бързаш да я даваш  и искаш всеки осъзнат миг. Опитвам се да си го повтарям всеки път, когато малко се отдалеча в суетата на деня и завихрянето ми с хора и деца. И да обичам, без да съдя, да бързам да прощавам и надничам дълбоко в своите грешки. Защото тя, прошката извира от най- дълбоките води  на сърцето, което Бог в прошката Си направи ново! Тя е тояжката за спъналия се човек, сламката за давещия се, хвърчилото за искащия да полети, престилката за служещия и лекарството за наранения, вратата за тръгналия на път, радостта и надеждата за всеки човек, навел се да вдигне кръста.