Реформацията – повод за празнуване и разумна преоценка

Религиозната революция на 16-ти век доведе до т.нар. Протестантска Реформация, която празнично отбелязваме на 31 октомври - прословутият ден, в който Мартин Лутер заковава своите 95 тезиса на вратата на църквата във Витенберг. Реформацията довежда до сформирането на трето основно християнско разклонение от общо три такива: Католицизъм, Православие, Протестантство. Подобно на всички големи събития, записани в човешката история, Реформацията в същността си, освен религиозно, постига огромно влияние в сферите на културата, политиката, икономиката и социалната уредба и създаването на условия за развитието на научна дейност. Колкото и да съществуват разногласия в интерпретацията и оценката на това голямо събитие, то със сигурност променя напълно живота на целия западен свят.   Нанизът от събитията, които сформират този преобразуващ църквата процес, е изпълнен с противоречия, с хубави и тъмни епизоди. Църквите, принадлежащи на евангелско - протестантското движение често са склонни да идеализират опасно близо до идолопоклонство лидерите на Реформацията и сякаш затварят очи за проблемните моменти в обществения или личния живот на тези лидери. Същевременно те лесно попадат в крайни настроения спрямо другите две течения на Християнството и с лесна ръка зачеркват или осъждат онези християни и църковни практики, които принадлежат на другите християнски разклонения.   Затова ми се иска днес, повече от 500 години по-късно, докато ние - хората от евангелските църкви, с голяма радост празнуваме реформирането на църквата, възможността Библия да присъства във всеки дом и свободата да четем и разсъждаваме над Словото на своя собствен език, да погледнем с неутрален поглед над последствията от Реформацията - и хубави, и лоши. Да се научим да анализираме всяко събитие, без да попадаме в крайност да обожествяваме или демонизираме една или друга страна. Бих искала да отбележа няколко аспекта от живота в църквите след Реформацията, за които си струва да помислим трезво и безпристрастно.   С Реформацията Църквата преживява Разрив за втори път. Векове по-рано Източно - Западната схизма раздели Църквата на два големи бегемота - Източното Православие и Западният Католицизъм. Този път разделението доведе до създаването на лутеранството, Англиканската църква и още десетки хиляди църковни деноминации. Ще трябва да признаем, че огромните структури на всяка масивна институция са склонни към поквара и ограничаващи свободата практики. Но в рамките на същия анализ трябва да отбележим, че наличието на хиляди деноминации често води до изкривяване на свободата в свободия, до стотици еретични богословски интерпретации и принизяване на църковните практики и тайнства до спиритуализъм, суеверност или пък небрежност спрямо величието на Божеството.   В продължение на векове богослужението се е извършвало на латински език. Миряните не разбирали почти нищо от провеждането на литургията. Реформацията поставя началото на литургии на местните езици и отново прави редовите църковни членове (подобно на първите новозаветни християни) преки участници в поклонението пред Бога. Разграничението между свещеници и миряни бива премахнато и учението за свещенството на всеки вярващ започва да взима превес. Но нека бъдем реалисти по отношение на тези чудесни реформи. С времето в някои евангелски общества благоговението пред църковното богослужение, усещането за литургичност и небесно тайнство се загубват. Докато в православни и католически църкви преобладаващо хората влизат със смирение и страхопочитание към Бога, в известен процент протестантски църкви се наблюдава фамилиарничене с Бога, небрежност към църковната служба, с бърборене и шушукане по време на хваление или проповед. Дотолкова се насажда ненавист към ритуалността и литургичността, че църковната служба заприличва на събрание за хорска раздумка.   Една от големите причини Лутер да се опълчи срещу практиките и ученията на Католическата църква е дълбоката корупция в нейното ръководството. Продажбата на индулгенции не е била просто средство за финансиране на църковния бюджет, тя е била подигравка със свещената кръстна смърт на Христос. Паралелно висшестоящите църковни служители имали статут и власт подобни на херцози и виконти от благородническата класа, а манастирите и големите църкви трупали огромни богатства. Тъжното развитие на нещата в дългосрочен план е, че лидери в протестантския клон на християнството се оказаха също толкова податливи на изкушението за власт и богатства, и освен да работят в посока на придобиването на такива, въведоха и просперитетни учения сред членовете на своите църкви.   Ние, протестантите, често с усещане за себеправедност помним историческа информация за преследването на протестанти в Испания и Португалия. Но ще трябва да бъдем честни пред себе си: на някои места, където протестантството добива превес и власт, то показва не по-малка жестокост в преследването на католици и унищожаването на манастири. В други случаи протестанти преследват и наказват опоненти от своето собствено движение. Антисемитизмът също не остава чужд у някои лидери на Реформацията. За пореден път историята доказва библейското учение за покварата у всеки човек и глупостта да се уповаваш на човеци.   Структурата на традиционната църква е държала Бога нависоко и далеко от обикновения мирянин. Посредникът между Бога и човеците твърде често е бил човек със сан. Реформацията дава възможност за познаване на Бога отблизо и за осъзнаване на посредничеството на Христос. С времето обаче, уви, в някои протестантски църкви учението за близоста и достъпноста на Бога се превръщат в принизяващи и умаложаващи естеството на Създателя. Всемогъщият се превръща в най-добро другарче, понякога дори в джина от бутилката - Той е до теб, за да отговаря на всяка хрумнала прищявка и да ти поднася всевъзможни лични откровения. Дори апостолите не могат да се похвалят с толкова лични разговори с Господ, както някои съвременни християни. Дори Мария, която отгледа и възпита Христос, не се радваше на такава ежедневна раздумка със Създателя.   Мисля да спра до тук. Има още много да се разказва и учи относно Реформацията, която хвърли нов сноп божествена светлина и благодат над западния християнски свят. Тя се наложи като реакция срещу естествената склонност на човеците да се заплитат в поквара, изкушения и злоупотреба с власт. Това трябва да бъде големият урок за нас. Независимо от проведената реформация и създаването на трето разклонение на християнството, независимо от последвалата реформа в самата Католическа църква, ние, християните от всички църковни разклонения, продължаваме да имаме постоянна нужда от сверяване на пътя ни и ученията ни с тези на Христос и Писанията. Най-големият дар на Реформацията е именно това - установяване на Библията като основен авторитет, достъпът до Божието слово на собствен език и достъпът до литургията и тайнствата за всеки църковен член. Трябва да ценим получените дарове, да ги употребяваме с благодарност и почит, да се пазим от изкушението да принизяваме Бога към себе си повече отколкото Той сам се сниши, за да бъде близо до нас. Мисля, че най-подходящият начин да празнуваме Реформацията е като следваме думите на апостол Павел - той наистина разбираше що значи да се реформираш.   “И така, моля ви, братя, поради Божиите милости да представите телата си в жертва жива, свята, благоугодна на Бога, като ваше духовно служение. И недейте се съобразява с този век, но се преобразявайте чрез обновяването на ума си, за да познаете от опит какво е Божията воля – това, което е добро, благоугодно на Него и съвършено. Защото чрез дадената ми благодат казвам на всеки един измежду вас, който е по-виден, да не мисли за себе си по-високо, отколкото трябва да мисли, а да разсъждава така, че да мисли скромно, според дела на вярата, който Бог е определил на всекиго. Защото, както в едно тяло имаме много части, но всички части не вършат една и съща работа, така и ние, мнозината, сме едно тяло в Христос и всеки от нас сме части, един на друг.” ‭‭Римляни‬ ‭12‬:‭1‬-‭5‬