Родителите и чувството за вина

Грехът и бунтът против Бога са универсални (единственото изключение е Исус) през цялата история на човешката раса, включително и самият вас. Всички наши истории включват съзнаване на Божието откровение в нашата съвест и въпреки това ние сме се отвърнали с неблагодарност към себе си и към идолите, които сами сме си направили (Римл. 1:18-23). Да знаем това за себе си е жизнено важно, за да можем да се отнасяме добре с хората, които ни разочароват чрез своето неверие и бунт. Да се удивляваме, че детето ни или човекът, когото сме наставлявали, може да извърши който и да е грях или да се отклони от пътя означава, че не сме разбрали добре това, на което кръстът ни учи за човешкия грях и човешкото сърце.   Понякога – обикновено неизказано – съществува едно усещане, че сме били предадени от Самия Бог, понеже Той не се е намесил, за да спаси детето ни. Често това е вкоренено в едно трансакционно разбиране за родителската грижа. Като казах по-рано някои хора в нашия съвременен свят мислят за родителството по начин, еквивалентен на отглеждането на добитък или програмиране кода на компютър, един относително прост въпрос на причина и следствие. Понякога християните приемат точно същото виждане, дори рано в живота си, наблюдавайки едно непослушно бебе и осъждайки родителите му заради това, че не му определят режим на спане, който ще гарантира задоволство. Това става още по-ясно когато християните правят същото с един духовен механизъм вместо с технически такъв. „Възпитавай детето отрано в подходящия за него път, и не ще се отклони от него, дори когато остарее” (Притчи 22:6) е стих, който много родители на непокорни деца „изискват” както едно „обещание,” че в края на краищата Бог ще спаси детето им. Разбира се, не това учи книгата Притчи. Не съществува евангелие на просперитета за родителство.   Текстът, както и много други притчи, говори за един общ принцип: родителската насока спрямо децата е формираща по някакъв начин за остатъка от живота им. Това със сигурност е вярно. Но това не означава, че едно дете, отгледано в християнски дом, в края на краищата ще стане християнин дори ако то е възпитано в много добро християнско семейство. В много случаи деца, които израстват с Библията и химни в с топлата екосистема на благовестието навсякъде около тях, в края на краищата ще се отрекат от всичко това. Понякога това е – подобно на блудния син в притчата на Исус – за кратък период от време, докато детето се опитва да намери своята идентичност, различна от тази на родителите си. Понякога е за цял живот.   Това не означава, че всички евангелски наставления и насоки на родителите са били напразни. Ние всички се изправяме – за добро или за лошо - срещу нашето минало, понякога дори все повече докато остаряваме или в най-неочакваните моменти. Има много хора, които са израснали в християнски семейства, но са, както би се изразила Фленари О’Конър, „преследвани от Христос”. Това означава, че техните чувства и скрита интуиция продължават да ги подтикват към една конфронтация с Христос, Когото те не желаят да срещнат. Понякога това „преследване от Христос” се превръща в един полтъргайст, шумно подтикващ съвестта от насложилите се спомени от старите песни от неделното училище или четенето на Библията със семейството или примерът на родителя, който се е молел с него преди лягане.   Понякога това води до обръщение, но дълго след смъртта на родителя. Понякога не става така. Познаването на фактите и дори потопеността в Божиите неща, не гарантира новорождение. Пазачите, които станали свидетели на възкресението, както ни казва Матей в един от най-незабележимо подривните евангелски текстове, получили „много пари,” за да отрекат това, което видели със собствените си очи: най-великият момент в космическата история, който някога се е случвал. Колко пари биха били достатъчни, за да направят това? Но ние знаем, че Духът може да обвини всеки за грях и да доведе всеки до вяра в Христос, дори след години на бягство. Духът духа където си иска и не можем да го проследим. Можем само да чуваме как листата шумолят при преминаването Му (Йоан 3:8).   Понякога това, което родителите преживяват, не е усещане за просветление, а неправилно чувство за вина. Те или прекарват цялото си време в последващо обмисляне на отдавна минали родителски решения, провали или пропуски или се чувстват виновни за начина, по който в момента се справят с дете в активен или пасивен бунт. Никога няма да забравя един стар човек, един впечатляващ, богоугоден християнин, който веднъж дойде в офиса ми и избухна в сълзи, казвайки, че се бои, че ще отиде в ада. Той очевидно познаваше и приемаше благовестието, затова го попитах защо мисли така. Той каза, че причината са думите на Исус, че всеки, който се отрече от Него пред хората и Той ще се отрече от него пред Своя небесен Отец (Матей 10:33). Този човек вярваше, че често се отрича  от Христос. Когато настоях да науча повече за това, той ми обясни, че порасналата му дъщеря, която не беше християнска, има дълга извънбрачна връзка и че е родила малко момче от нея. Покрусен от вина той ми каза, че дъщеря му знае какво родителите ѝ мислят за морала в брака и сексуалността, но той не винаги повдига въпроса, когато те са заедно. Той също така ми обясни, че редовно посещава дъщеря си и че двамата водят „нормални” разговори между баща и дъщеря и често се смеят заедно. И аз научих, че той участва редовно в живота на своя внук.   Това, което този човек не осъзнаваше, беше, че той живееше геройски. Той беше християнски модел на родител и дядо, но се чувстваше така, сякаш отрича Христос, понеже не всеки разговор с дъщеря му представляваше спаринг, свързан с библейските текстове, говорещи за сексуалния морал. Това е тъжният резултат от вида враждуваща култура, в която живеем. В нашата ревност да защитаваме вярата понякога без да желаем това ние представяме една картина, в която цялото ни взаимоотношение с невярващите трябва да бъде непрестанен спор. Не това е начинът, по който Бог се отнася с нас. Всъщност хората понякога наистина се обръщат, понеже са изгубили някой спор, но аз рядко виждам това. Обикновено присъства една стратегически казана дума, свидетелство за Христос и след това човекът, който е изговорил думата има търпението да чака Духа да я употреби. Както ни учи Исус: „И каза: Божието царство е също, както кога човек хвърли семе в земята. и спи и става нощ и ден; а как никне и расте, той не знае” (Марк 4:26-27).   Това изглежда твърде бавно и тежко за някои от нас. Ние искаме да спечелим спор, да видим децата си спасени и след това да продължим да си живеем живота. Но не това е начинът, по който работи Бог. Преди много години аз преживях разрушаването на взаимоотношенията ми с приятел (толкова, ако не и повече по моя вина, колкото и по негова), но по онова време той не отговаряше на бележките, които изпращах, за да се извиня за вината си. Говорейки с един мъдър стар човек аз споделих колко измъчван се чувствам от този неразрешен конфликт. Старият човек каза: „Мисля, че ти мислиш за това както за един разказ и искаш да сложиш края на това място. Искаш проблема да се реши, но трябва да разбереш, че животът не е книга. Може никога да не видиш разрешение тук и трябва да се довериш на Христос за края.” Той беше напълно прав. Почти веднага щом видях това и казах на Бога, че приемам факта, че може никога да не видя приятелството ни възстановено, моят стар, а сега и нов, приятел, се свърза с мен, приемайки извинението ми и сам се извини от своя страна. Това не е рецепта как да принудим Бог да действа, точно обратното. В много случаи обаче аз съм смятал, че Бог иска да разпъна своята нужда от един живот на „завършени истории” преди да преживея благодатта на разрешението.   Повечето хора – включително блудни членове на семейството – се борят с благовестието, като правим и всички ние, в продължение на много време преди да тръгнат към Христос, ако изобщо някога го направят. В много случаи решаващият фактор не е някой изгубен спор, а точно това, което присъства в притчата за блудния син: криза. Преди известно време група учени направили експеримент, в който всекич етял притчата за блудния син на хора от различни части на света: Азия, Африка, Източна Европа, Близкия Изток, Северна Америка. След това изследователите помолили хората от всяко място да преразкажат историята. Имало един детайл, който хората от развиващите се страни винаги споменавали и един, който тези от развитите винаги пропускали: гладът. Ще си спомните, че синът взел наследството, отишъл в далечна страна и там го похарчил и проиграл. Той „дошъл на себе си” и се върнал у дома, казва Исус, едва след като „настана голям глад в оная страна и той изпадна в нужда” (Лука 5:14). Хората, живеещи в изобилие, не помнят тази част от историята, понеже тя им се струва дребен детайл. За тези, които постоянно живеят в опасност от глад, това изглежда важна част от историята. И наистина е така. Когато общуваме с хора, които се скитат далеч от вярата, ние трябва да разберем, че понякога те няма да започнат да оценяват дълбоките въпроси в живота си, докато не попаднат в ситуация, в която не знаят какво да направят.   Ние трябва да бъдем такива родители, дядовци и църкви, които продължават да подържат всяка възможна връзка: така че нашият блуден син да знае как да се върне обратно у дома и да знае, че ние ще го посрещнем на пътя, вече подготвяйки тържеството. Това обаче изисква да умрем за себе си. Болката по едно блудно дете е истинска и трябва да присъства в един живот, воден от Духа. Исус плака за Ерусалим (Лука 19:42-44). Апостол Павел казва, че предпочита самият той да отиде в ада и да бъде отделен от Христос „за моите братя, моите по плът роднини” (Римляни 9:3). Но тази болка не трябва да бъде бъркана със светското желание да покажем на света наоколо колко „благословени” и „успешни” семейства сме. В много случаи истинската трагедия в едно семейство с бунтуващи се деца не е, че родителите са наранени от това, а че родителите се срамуват от децата си. Ако „добрите” деца бяха резултат просто на някаква техника, тогава можехме да се хвалим с нашата правда чрез живота на децата си. Но те не са. Същото важи е за обратната ситуация. Ако смятаме, че има нещо недостатъчно или срамно в едно семейство с блудни деца, тогава трябва да заключим, че има нещо недостигащо или срамно в Божието семейство. Но семействата не се въртят около нас и това да направим добро впечатление пред света. Понякога може да се случи едно дете да види кръста в живота  на родителите си чувайки родителите си да казват: „Няма значение какво си направил. Няма значение къде отиваш. Ти винаги си нашето дете и ние винаги ще се радваме да кажем това. Може да не харесваме какво правиш, но не се срамуваме от теб.”   Това е същият вид любов, която нашият Баща ни показва, любовта, която някога ни е довела до покаяние (Римляни 2:4). Дори при щастливи завършеци на подобни ситуации, рядко има очевиден и рязък преход от мрак към светлина, не повече отколкото за всеки един от нас. Бог прощава на хората веднага щом те се покаят и повярват. След това Той прекарва остатъка от живота ни, за да ни оформя и формира, отдалечавайки ни от лошите ни навици и създавайки желание за нови. Бог е безкрайно търпелив и нежен към нас. Такива трябва да сме и ние. Синът или дъщерята, който, например, е прекарал своето време в чуждата земя в непрестанна пристрастеност, може изведнъж да изгуби желание за наркотиците, които до този момент е употребявал, но това не е много вероятно. Обикновено това, което следва, е една дълга битка за святост, често с отстъпления и връщания назад по пътя. Не трябва да се отчайваме от това, нито пък трябва постоянно да напомняме на покаялото се дете какво ни е причинило то. Ако истински вярваме благовестието на кръста, всичко това трябва да е разпънато и оставено зад нас. Вместо това ние трябва да показваме търпение и същия вид забравливост на старите болки, която Самият Христос е показал спрямо нас. „Колкото отстои изток от запад толкова е отдалечил от нас престъпенията ни,” казва псалмистът (Пс. 103:12).   В първата от историите на Нарния Едмънд застава срещу царят Аслан и срещу роднините си, съюзявайки се със злата бяла вещица, привлечен от хипнотизиращия локум. Накрая, разбира се, Едмънд се обръща. Другите деца виждат лъва да ходи и да говори с неотдавнашния бунтовник, макар че не могат да чуят разговора. Аслан се приближава към тях с Едмънд. „Ето вашият брат,” казва Аслан. „И няма нужда да говорите с него за миналото.” Това е и нашата история. Ние всички сме Едмънд. И ние трябва след това да показваме същата благодат към тези, които са ни разочаровали или са съгрешили против нас, дори особено, ако това са собствените ни деца.   Източник: Storm Tossed Family Превод: Радостин Марчев