Сблъсъците в семейството

Предишната част можете да си припомните  тук. Често чувам от млади двойки – обикновено от младите съпрузи – да се оплакват от трудности със своите роднини. Може би те са млада двойкa, чийто родители или баби и дядовци не одобряват напълно начина, по който отглеждат децата си и желаят да им кажат как да правят това по-добре. Или може би са млади родители, които се опитват да разберат как да учат децата си на трансцедентни приоритети, когато всички християни в къщата на леля Джуди служат на Мамона. Сблъсъци се случват винаги, когато крайни и грешни хора се срещат един с друг. Някой пита жена, която не е бременна: „Кога чакате бебето”, а пък някой друг охулва нечий любим политик…или, е, примерите могат да продължават до безкрай. Да живееш в едно по-голямо семейство може да бъде хаотично и объркващо. Понякога хората, оплакващи се от неудачната намеса на родители или роднини, погрешно са приели мотото „Никой не може да ми казва какво да правя”, като отказ да приемат всеки съвет, включително и мъдрия. Някои от най-мъдрите съвети, които откриваме в Писанието, са дадени не само от баща на неговия син в книгата Притчи, но и от Йотор, тъста на Мойсей, понеже задълженията на Мойсей станали прекалено тежки, за да бъдат носени от сам човек и той трябвало да делегира част от тях на други хора (Изх. 18:1-27).   „И Мойсей послуша думите на тъста си и стори всичко що му рече” (Изход 18:24). Нужна е проницателност, за да видим разликата между бездействието на един човек, изразяващо се в отказа му да приеме съвет и бездействието като решение да води собствения си дом, вместо да прехвърли това на този, който изглежда, че в момента изказва най-гласовито мнение. Това обаче е особено вярно, когато границите между детството и зрелостта започват да се размиват. Чувал съм млади мъже да ми казват, че се чувстват като малки деца, когато се приберат у дома и се срещнат с по-широкото си семейство. Техните родители или роднини им нареждат къде  да отидат и за колко време. Те отнемат отглеждането на децата им („Хайде де! Той може да гледа този филм на ужасите. Не бъди толкова стриктен!”).  Някои от тези мъже се предават и просто живеят в объркване. Макар че тук може да има някои оправдани битки, които си струва да бъдат водени („Не, малкият Кейлъб няма да гледа филм на ужасите с теб”), понякога по-широкото семейство се отнася с порасналия мъж като с дете, понеже това е начинът, по който той или тя се държат през останалата част от годината.    Понякога това е приписвано на постоянната зависимост на (порасналото) дете от останалата част от семейството или емоционално или (което се случва много по-често) финансово. Това е причината Библията да призовава човека да остави баща си и майка си и да се прилепи към брачния си партньор (Битие 2:24). Понякога по-широкият семеен кръг се намесва неприемливо в живота на порасналите деца, понеже са контролиращи. В такива случаи те трябва да бъдат кротко отрязани. В други случаи обаче те се намесват, понеже не са започнали да виждат децата като зрели хора. Често причината за това е, че детето и неговото или нейното семейство все още са финансово зависими от своите родители, дълго след като са създали свое собствено семейство. Разбира се, има причини, поради които случаят може да е такъв.   Съпругът на нечия дъщеря може да си е тръгнал или нечий син изненадващо да е диагностициран като раково болен. Може да има катастрофи, при които  роднините да се превърнат в основната финансова подкрепа, за да могат хората да живеят на нивото, на което са свикнали – т.е. на нивото, на което живеят техните родители. Но с изключение на случая с наследствено богатство, много малко родители на пораснали деца са живели толкова добре колкото живеят сега, когато са започвали живота си. Без значение какъв е техният доход и качество на живот, сега обикновено се изискват години, за да бъде той достигнат. Вместо да очакваме това да стане веднага младата двойка трябва да вижда „оскъдните години” заедно не като някакво лишение, а като едно приключение.   Очевидно случаят не е такъв когато съществува реална пречка за посрещане на необходимостта от храна, облекло, покрив или медицински грижи, но обикновено най-големите конфликти, които съм виждал не се пораждат от подобни обстоятелства. Почти винаги порасналите деца, които са субсидирани от родители или роднини ще открият същата динамика както едно църковно служение, което е субсидирано от държавата. Отначало църковната група ще си каже: „Просто помислете какво можем да направим с нашето центрирано около благовестието служение за възстановяване на наркомани, ако можем да кандидатстваме за държавна субсидия.” Но когато това се случи, държавата почти винаги държи църквата да се съобразява с нейните изисквания: например да види, че споделянето на благовестието не е част от служенето, отнемайки по този начин именно съставката, която е ключова за неговия успех. „Ако не искате цезаря да ви се меси,” казвам обикновено на тези църкви, „не вземайте парите на цезаря.”   Същото почти винаги е вярно и за по-широките семейства. Много често когато човек взема решения, следва ги и осигурява семейството си, по-широкото семейство ще дойде, може би малко по малко, за да види, че не трябва постоянно да се притеснява за това да хвърля спасителните пояси. Те вече няма да се тревожат толкова за това дали „малкото ни момче” или „малкото ни момиче” ще бъде добре понеже те малко по малко ще разберат, че той или тя не е вече „малко момче” или „малко момиче,” а отговорен мъж или жена, който води своя дом. Тази динамика на „оставяне/прилепване” е вярна не само финансово, но и емоционално. Много семейства изпитват трудности, понеже нечий мъж или жена намира в своята майка или баща основният източник на съвет. Това е добро и правилно в повечето случаи. Ние всички се нуждаем от съвети от външни хора и един родител, който е по-възрастен и мъдър често е правилното място, където да потърсим такъв. Изключението идва, когато той се превърне в някой, пред когото „изпускаме парата” от своите недоволства или страхове относно брачния си партньор.   Рядко има баща или майка, които могат да останат обективни в начина, по който виждат своя зет или снаха в подобен случай. Един син може да каже на майка си, че съпругата му флиртува с други мъже и че той не може да понесе да гледа как тя се впуска в афера. След това той може да разговаря със съпругата си, да разреши недоразумението и никога повече да не се сети за него, докато майка му продължава да се тревожи кога ли ще научи, че синът ѝ е бил напуснат заради друг мъж. По подобен начин една дъщеря може да каже на баща си, че съпругът ѝ никога не я слуша, че е студен и безчовечен. След това тя и съпругът ѝ може да се скарат и да се помирят, като съпругът съжали за своята нечувствителност, а съпругата се извини за гнева си. След това съпругата може да забрави всичко за случая, но баща ѝ няма да забрави. Оставянето и прилепването означават, че някои граници трябва да бъдат пазени и че нечии родители не са (отново, освен в изключителни случаи) основният източник на утеха и помощ вместо брачния партньор.   Превод: Радостин Марчев Източник: Storm Tossed Family