Семейството и миналото

Когато разглеждаме библейската гледна точка, прошката според мен не винаги означава примирение. Да, Бог се примирява с нас, когато ние се покайваме и повярваме, идвайки до единение с Христос. Но, дори преди това, Бог е  „добър към неблагодарните и злите” (Лука 6:35). Дори  когато не включва примирение, прошката предполага един отказ да изискваме отмъстителна  справедливост – да желаем греховете, извършено спрямо нас, да бъдат отмъстени от нас самите. Това не означава, че няма да има правосъдие. Когато сме преследвани или хулени, ни е казано „не си отмъщавайте, но давайте място на Божия гняв, както е писано: „На мен принадлежи отмъщението, Аз ще сторя въздаяние” (Римл. 12:19). Това не означава, че човек не трябва да търси справедливост, а единствено, че не трябва да „връща зло за зло” (Римл. 12:17). Да извикаме полиция, когато се извършва престъпление, не означава да плащаме зло за зло. Да държим едно дете извън дома, понеже в него живее дядо насилник, не означава да връщаме зло за зло. Когато една църква дисциплинира съпруг или баща, който не изпълнява своите задължения, това не означава, че тя връща зло за зло.   Мнозина вярват, че са свободни от миналото си, просто понеже не чувстват гняв към хората, които са ги предали или наранили. Понякога причината е самата болка, която е направила човека нечувствителен. Може да сте по-гневни, отколкото си мислите, понеже гневът е дълбоко потиснат. Преди всичко, разберете, че самият гняв сам по себе си не е грях. Грях е личното отмъщение. Често гневът не влиза в противоречие с това да сте милостиви към другите, а е именно част от това да бъдете милостиви. Един съветник ми каза, че това, което чува от хора, които са били жестоко пренебрегвани или дори наранявани от родителите си, е: „Е, те са направили най-доброто, което са знаели”. Това звучи похвално и дори духовно, но в повечето от тези случаи това не е прошка, а себезащита. Човекът не желае да се изправи лице в лице с факта, че той или тя са имали родители, които са били толкова заети или жестоки, че е по-лесно да рационализират това, което се е случило. Но това не води към изцеление, понеже представлява криене от реалността зад идеализирани образи. Но ако сте преминали през някакво разочарование или травма в своето минало, може би дори дълбока травма, вие не трябва да криете мрачната реалност от себе си.   На кръста Бог изяви и понесе най-плашещите възможности на падналата човешка опитност. Не можете да се върнете и  да промените миналото. Понякога хората, които искат да не са минавали през плашещи и травматични семейни ситуации, ще си представят възможни сценарии отново и отново, като се питат: ”Какво бих направил различно?” Понякога те дори се обвиняват за неща, за които на рационално ниво знаят, че не са виновни (както едно дете, което се обвинява за развода на родителите си или жена, която се обвинява за аферата на своя съпруг). Можете да скърбите за миналото си, но не можете да го промените. Но можете да знаете, че макар да сте формирани от своето минало, вие не сте победени от него. Вие сте оцелели. Животът ви е скрит в Христос. Поетът Крисчън Уимън пише за „сладката, милостива амнезия” в живота му, която е била прекъсната от осъзнаването на това, което е преживял в миналото. „Как сега, като изпод затрупани руини, моето детство отново оживява?” пише той. „Господ ми позволи да изпея раните, чрез които съм съграден и опетнен.” Вие също може да се чувствате омърсени от раните си, но заслушайте се дълбоко в живота си и ще видите как сте били изградени от тях. Изпейте раните. Под това няма предвид да ги изпеете с някаква радост, а по начина, по който Исус прави това на кръста с Псалм 22 – с искрена скръб от един привидно липсващ Бог, докато си спомня времето на Неговото присъствие.   Кръстоподобното виждане за реалността означава, че църквата трябва да знае как да скърби, когато говори за семейството. Ние лесно можем да пеем при поклонение заедно с пророк Еремия „Велика е Твоята вярност” (Плач 3:23), но едва ли ще превърнем в песен някой друг текст от цялата книга. Кой би решил да пее на хвалебна служба, отново с Еремия: „Обвил си се с облак, така че молитвата ни да не може да премине” (Плач 3:43-45). Вместо това ние често демонстрираме една пресилена радост, която е част от ad hoc литургията на много евангелски църкви. В началото на службата един усмихващ се пастир или водач на хвалението вика: „Страхотно е отново да ви видя!” или „Радваме се, че сте тук!” В края на службата същото ухилено лице казва: „Ще се видим следващата неделя! Приятна седмица!” Казваме си, че това е така, понеже ние „се радваме в Господа”. Но въпреки това мнозина наранени хора се чудят дали този вид усмихнатост и щастие, които свързваме с живота с Христос, са ги подминали. Хората – включително тези, които са били изоставени или наранени от най-близките си – смятат, че да бъдеш „християнин” означава да се научиш да се усмихваш през цялото време. Но кръстът ни казва нещо съвсем различно.   Исус казва: „Блажени скърбящите, понеже те ще се утешат” (Матей 5:4).  В царството ние получаваме утеха по различен начин от този, който предписва съвременната култура и със сигурност не като се преструваме на щастливи. Ние сме утешавани, когато виждаме нашата пречупеност, нашия грях, нашите отчаяни обстоятелства и тъжим, плачем и викаме за избавление. Затова Яков, братът на нашия Господ, изглежда толкова странен на съвременния християнски етос. „Тъжете, ридайте и плачете,” пише той. „Смехът ви нека се обърне на плач и радостта ви на тъга” (Яков 4:9). Какво ще се случи на църковен водач, който започва службата с думите:  „Какъв окаян ден!” или „Надявам се да сте плакали доста през тази седмица!” Бихме го помислили за побъркан. Отначало Исус винаги ни изглежда луд (Йоан 7:15, 20). Но истината е, че малцина от нас са толкова щастливи, колкото се преструват, че са. Може би най-доброто нещо, което можем да предложим на семейството си, са повече сълзи, повече викове за помощ, повече изповеди за грях, повече отчаяни молитви, които са твърде дълбоки за тях. Може би тогава самотните и отчаяните сред нас ще видят, че благовестието не е дошло за щастливите, аз а сърцесъкрушените, не за здравите, а за болните, не за намерените, а за изгубените.   Превод: Радостин Марчев източник: The Storm - Tossed Family