Семейството и насилието

Понякога християните говорят за това, че те са „за семейството” и имат „здрави семейни ценности”, сякаш за всеки това би било една положителна картина за християнството. За мнозина обаче идеята за „семейство” е ужасяваща. Много хора са преживели най-големите си страдания, дори голяма травма, от ръцете на членове на своите семейства. Една жена, която беше изпитала ужасни страдания от своя втори баща, ми каза, че не смята,  че някога би могла да е християнка и че кръстът е причината за това. Тя слушаше проповядването на Благата вест заедно с думите, изречени от Христос: „Отче, прости им, не знаят какво правят” (Лука 23:34). "Ако това е християнството", каза ми тя, "не желая да имам нищо общо с него". Жената знаеше какво е преживяла и не можеше да се преструва, че е нищо. Разбрах какво имаше предвид. Ако мислех, че това е благовестието и аз не бих вярвал в него. Но то не е това.   Мнозина през вековете са се опитвали да запазят Божията репутация като са омаловажавали Неговия гняв. До някаква степен подобен импулс е добър, понеже много хора имат една неправилна представа за Бога като гневен, мрачен, наказващ Бог, а не като Богът на изобилната любов, Който Исус ни открива. Божият гняв не е нервно избухване. От друга страна, тези, които желаят да ни отклонят от Божия гняв, се излагат на опасността да премахнат Божието откровение за Самия Него, като свят и справедлив, като Такъв, Който „няма да остави виновния ненаказан” (Изход 34:7). Апостол Павел пише, че „на кръста Бог осъди греха в плътта” (Римл. 8:3). Важно е да знаем това. То е особено важно за хората, преживели ужасни неща в живота си.   Интуицията на скептичната жена, с която говорих, беше права. Тя не желаеше разплата, но знаеше, че този, който прикрива това, което ѝ се беше случило, не е справедлив. Бог е на същото мнение. Той е положил в  съвестта ни разбирането, че този, който „оправдава нечествия” е зъл, така както и този, който „осъжда праведния” (Притчи 17:15). Наистина една голяма пречка за вярата в Бога е точно това, което чувстваше тази жена: страхът, че много действия на ужасяваща жестокост ще бъдат скрити и никога няма да бъдат предадени на правосъдието. Това би трябвало да ни тревожи дори повече отколкото действително го прави. Вътрешното ни усещане за справедливост и склонността ни да се противим на неправдата е част от най-основната човечност не поради грехопадението, а поради нашето сътворение по Божия образ. Това е вярно дори за хората, които твърдят, че са ужасени от идеята за един гневен Бог.   Песента от периода на гражданската война „The Battle Hymn of the Republic” е изпълнена с библейска образност за Бога „стъпкващ лина, пълен с гроздовете на гнева” и носещ „ужасен въртящ се меч” срещу злото и робството. Това е важно, понеже американците, пеещи тази песен, си напомнят, че робството не е просто един местен конфликт, а конфликт, свързан с морална отговорност, една отговорност, която ще търси разрешение дори ако войната е изгубена. По подобен начин движението за граждански права представя своята съпротива чрез ненасилие на злото на Джим Кроу със същите термини, когато Мартин  Лутер Кинг мл. говори против насилието на полицията в Алабама, казвайки: „Ние ще ги оставим да стоят пред своя Бог и света, опръскани с кръвта и миризмата на техните братя негри”. Той сочел към Съдийския престол, където злото ще бъде държано отговорно. Кинг казвал нещо, което в същата епоха, фолк певецът Одета пеел за терористичните нападения на Ку Клукс Клан: „Може да тичате дълго време, но нека да ви кажа: всемогъщият Бог ще ви повали”. Всичко това е основано на Писанията, на Стария и Новия завет. Бог няма да Си затвори очите пред злото. Кръстът със сигурност утвърждава това.   За съжаление, виждането на тази наранена жена за благовестието вероятно идваше от изповядващи християни, които погрешно са описали Бога по начина, по който тя Го възприемаше. За наш срам мнозина правят това точно по отношение на най-скритите, най-ужасни действия на физически и психически ужас срещу беззащитни деца. Колко пъти сме чували за мълчание срещу някое ужасно дело на детско или семейно насилие, понеже хищникът е „простен в кръвта на Христос”? Този вид евтина благодат не е Благата вест на Исус Христос. Там, където съществува насилие над беззащитни хора от тези, които имат власт над тях, църквата трябва да изисква отговорност. Там където подобни простъпки са престъпления против гражданския закон, църквата веднага трябва да уведоми тези, които са натоварени със задачата „да наказват злотвореца” (Римл. 13:4), т.е. гражданските власти. Освен това църквата трябва да направи всичко възможно, за да се увери, че хищниците не използват за духовно покривало името на Исус Христос, за да вършат своите зли дела. Това означава изваждане на показ на всяко потенциално нараняване и отговорно сътрудничество с разследващите органи всеки път, когато съществува съмнение за вреда над дете, брачен партньор или някой друг.  Ние знаем, че има хора, може би дори на нашите собствени пейки, които мислят, че понеже никога не са били хващани в своите физически, сексуални или психологически злоупотреби, това означава, че са избегнали отговорността. Ние трябва да бъдем тези, които напомнят на такива хора, че „няма нищо скрито, което да не се открие и нищо тайно, което да не излезе на яве” (Лука 8:17), ако не в този живот, то в следващия. На кръста Божият гняв и Божията любов вървяха заедно, те не се отричаха един друг.   Англиканският пастир Джон Стот твърди, че никога не би могъл да вярва в Бога, ако не беше кръстът. По неговите думи в свят на такива ужаси – изгаряни деца, пребивани жени, концентрационни лагери и геноциди – как можем да вярваме в един Бог, Който е агностичен спрямо всичко това? Стот пише, че е посещавал храмове в Азия и е стоял пред статуи на един  спокоен, изглеждащ отдалечен Буда с кръстосани ръце, затворени очи, леко усмихващ се. Въображаемото му било подтикнато да се отдръпне и да се обърне към „самотната, изкривена, измъчена фигура на кръста, с приковани ръце и крака, разкъсан гръб, изкълчени крайници, чело кървящо от трънен венец, пресъхнала и непоносимо жадна уста, пропадаща в изоставения от Бога мрак. Това е Бог за мен!” Наистина това е Богът, Който е там. На кръста Исус се отъждестви с насилваните, одумваните, безсилните и засрамените. Той стоеше там с нас или по-скоро, висеше заедно с нас. И в този безсилен акт той също така нанесе смъртния удар на силите на злото, които всеки един от нас е изпитвал. Исус не е далеч от вашата болка, Той беше прикован от нея – с нея и с вас. Но ако сте преживели ужасни неща, може все още да се чудите какъв е пътят пред вас. Как, може да питате вие, да се покланяте на Бог Отец, ако никога не сте виждали в баща си нищо освен гняв или насилие. Може обаче да се окаже, че вие сте подготвяни от Бога да бъдете този, който най-добре може да предаде на другите какво означава да имате Бога за свой Баща. Вие знаете какъв не е Бог. И може да копнеете, да желаете един родител, който ви обича, приема и защитава, въпреки вашата болка.   Фредерик Бучнер пише, че християнството е в по-голямата си част добро пожелание. Под това той няма предвид, че християнството не е вярно, точно обратното. Той пише, че дори тази част от нас, която, когато е било извършено нещо неизговоримо ужасно, копнее  за нещо като съд или „отразява желанието резултатът да бъде изравнен”. Желанието за един баща, различен от ужаса, който познавате, не е просто ваше въображение. Вие знаете разликата между това, което трябва да бъде и онова,  което се е случило с вас. „Понякога желанията са крилете на истината, която идва,” заключава Бучнер. „Понякога истината е това, което ни кара да я желаем.”   Разбира се, случилото се в миналото, ни формира и това е особено вярно, когато ужасни неща се случват там, където трябва да е най-сигурното място: семейството. Някои хора са решили, че това означава, че техният живот е невъзвратимо, дори може би завинаги белязан от страха, вината или гнева, следващи преживяното. Отново, спомнете си, че следвате един разпънат Христос. Не можем да знаем защо Бог е позволил да преживеете това, през което сте преминали. Няма отговори на подобни тайни и вероятно не би ни било от голяма помощ дори да знаехме отговорите на своите въпроси „защо”. Понякога хората разбират погрешно известния пасаж: „Но знаем, че всичко съдействува за добро на тия, които любят Бога, които са призовани според Неговото намерение” (Римляни 8:28). Те погрешно приемат, че това е просто различен начин да кажем: „Всичко се случва с определена причина” или „Това, което не те убива, те прави по- силен”. Не. Писанието не казва, че всичко, което ти се е случило е добро, в никакъв случай. Писанието казва, че във всичко, Бог работи за ваше добро, за да ви направи като Христос.   Разпятието не е добро. И все пак, дори на кръста, Бог работеше, обръщайки злото против него, побеждавайки го със собствените му оръжия. Не може да знаете защо сте преживели това, което ви се е случило. Но може да знаете, че сте оцелели. Носите рани, да, и те са част от това, кой сте. Но когато за първи път срещнете Исус при Неговото възкресение, вижте ръцете и гърдите Му. Те все още носят белезите на римските чукове и копия (Йоан 20:24-290. И все пак Той не е жертва. Той е триумфиращият лъв от Юда.