Семейството и старостта

Предишната част можете да си припомните тук.   Има причина, поради която децата и родителите, дори в най-добрите ситуации, имат известни търкания. На родителите е поверена главната отговорност да „учат и наставляват” децата си в Господа (Ефесяни 6:4). Тези, които смятат, че в нашата съвременна западна култура поставяме прекалено ударение върху семейството, съставено само от баща майка и деца и подценяваме по-широкото семейство, включващо останалите роднини, са напълно прави. Семействата в библейския свят – както семействата в практически всяка предмодерна култура – са били по-широки и включвали различни поколения. Изчисляването на датите в Библията не е лека работа, понеже изразът „син на …” в Писанието не винаги означава, буквално, син на един баща, а наследник на някой предшественик. Исус, например, е наречен „син на Йосиф” (Йоан 6:42), но също така и „син на Давид и син на Авраам” (Матей 1:1). Казвайки това Библията прави ясна разлика в отношенията между баща, майка и деца и динамиките в по-широкото семейство, точно както прави и ясна разлика между по-широкото семейство и племето или нацията. Както се изразява един старозаветен богослов библейското семейство не е „спалня с двойни легла”.    Родителите често се чудят колко по-меки са бабите и дядовците със своите внуци, отколкото са били с тях като деца. Това е естествено. Бабите и дядовците не са директно отговорни за дисциплинирането и следователно, могат да се отнасят с внуците си по един различен начин, оставяйки родителите да бъдат по-стриктни от тях. Когато бях млад баща смятах, че това по-меко поведение на бабите и дядовците идва от умората на възрастта или от факта, че не са в течение на ежедневните нужди на отглеждането на децата. Предполагам, че това е вярно в някои случаи и в някои отношения, но вероятно е по-вярно, че възрастта и опитът са ги научили да различават по-добре незрялостта и непокорството.   Познавах една майка, която се ужасяваше от факта, че детето ѝ все още се подмокря в леглото на 8 или 9 години, чудейки се какво да прави. Бабата на детето каза: „Защо не поговориш с възрастен човек, който има подобни проблеми?” Майката каза, че не познава такъв човек, освен някой, който има и други допълнителни увреждания, на което бабата отговори: „Точно така. Той ще израсне това, рано или късно. Успокой се.” Могат ли бабите и дядовците да бъдат прекалено спокойни? Разбира се. Това е причината мнозина от тях, когато се налага да поемат главната тежест по отглеждането на децата, да превключват почти веднага от това по-меко  поведение към „родителска” настройка. Но едно дете се нуждае и от двете неща – някой, който трябва да носи главната отговорност, един родител, за формиране и поправление и член на семейството, с когото е свързан също толкова близко, но който не носи толкова голяма отговорност за него.    Всъщност, ние се нуждаем от това не просто в естествените си семейства, но и в семействата си по благодат, църквата. Един израз от баптистката традиция казва: „Бог  няма внуци”. Това е просто друг начин да се каже „Трябва да се родите отново” (Йоан 3:7), че всеки човек трябва да дойде до вяра в Христос и по този начин да стане Божие дете. Човек не може да се оправдае пред Бога чрез наследството на неговото семейство – понеже е бил отгледан в християнско семейство – ако този човек отхвърли лично благовестието. Сигурен съм, че хората от други традиции няма да използват този език. Но без значение дали ще кажем, че Бог има внуци или не ние все пак се нуждаем от баби и дядовци в тялото Христово. Ние се нуждаем от наставници, които да се грижат за нас – които са ангажирани отблизо с нашето наставление и подкрепа във време на съмнения и които да ни изобличават когато съгрешаваме. Но ние имаме нужда и от тези дори още по-възрастни във вярата, тези, които може да не са толкова лично ангажирани с нас, но които могат да ни обичат и да ни служат като наставници и модели за подражание. Нашите „майки и  бащи” във вярата често изпълняват точно същата роля както естествените майки и бащи – подготвяйки ни за живота в Христос. Нашите „баби и дядовци” във вярата често вършат същото като естествените ни баби и дядовци, казвайки ни да престанем да се тревожим прекалено, да се успокоим и да се радваме в Господа, да остареем без горчивина и съжаление. Ние се нуждаем и от двете неща.   Освен това призивът на бабите и дядовците е различен и специфичен не само поради различните нива на отговорност, но и понеже един човек намира своята собствена идентичност във връзка със своите майка или баща или понякога, заставайки срещу тях. Преди години чух един възрастен бивш щатски служител да разказва в интервю какво е научил през кариерата си. Едно от тези неща беше никога да не вярва на политик, който е „младши,”но никога не използва израза „младши” в своите предизборни изяви. Такъв човек има прекалено голямо его, за да служи, каза възрастният човек, тъй като той всъщност казва на света да забрави, че споделя името си със своя баща. Мисля, че понякога това е вярно, но вероятно не особено често. Повечето хора, които не използват думата „младши” – с каквото и да се занимават – просто се опитват да формират своя собствена идентичност, да бъдат самите себе си, а не някой друг човек. Всъщност, това е вярно за всички нас, без значение дали официално сме „младши” или не. Детето расте към зрялост отчасти като вижда откъде започва и къде свършва идентичността на родителите му. Това е важна част от процеса на израстване и то такава, че ако бъде претупана може да има сериозни последствия за благоденствието ни и за духовното ни развитие.   Превод: Радостин Марчев Източник: Storm Tossed Family