Семейството и унижението

Семейството е трудно, понеже семейството е непредсказуемо. Не можеш да планираш собствения си живот. Не можеш да избереш своите родители, гените си или възпитанието си по начина, по който избираш своята кариера. Не можеш да знаеш всичко за бъдещия си брачен партньор или  да поставиш децата си в някакъв предварителен житейски план. Семейството означава уязвимост. Можеш да бъдеш наранен. Ще бъдеш наранен и ти също ще нараняваш други. Ще се научиш да обичаш някой друг толкова много, че да желаеш да го защитиш от всичко навън: от това да бъде тормозен по автобусните спирки; от годеницата, развалила годежа; от  трансплантацията на костен мозък в онкологичното отделение.   Семейството също така изважда на показ кои сме ние в действителност, разкъсвайки нашите преструвки и маски. Семейството, рано или късно, ще разкрие, че ние не сме човекът, от когото то се нуждае. Ние сме разголени пред собствените си илюзии и тези, които са ни най-близки, научават, че не притежаваме всичко. В процеса на времето ние ще почувстваме не само кръста на гърба си, но и меча в душата си.   И все пак от Голгота Исус присъединява гласа Си към песента на Давид, прочутия Псалм 22. Ние познаваме не само мрачните ѝ пасажи, но цялата песен. Когато пее за това, което е научил от майка Си, Той може да я види там, и не само нея. Псалмът завършва с думите на Давид: „Ще възвестявам името Ти на  братята си; Всред събранието ще Те хваля” (Псалм 22:22). Там Исус може да види от кръста Си ученика, когото обича, Йоан. Дори от кръста Исус е зает със семейни въпроси, уреждайки едно осиновяване, предавайки отговорността за Мария на Йоан. „Жено, ето, синът ти!” казва Той на майка си, на Йоан: „Ето, майка ти!” (Йоан 19:26-27). И от този момент, обяснява Йона, той я прибра у дома си. В нещо, което изглежда толкова светско, като уреждане на грижа за родителите, Исус показва, че малките трудности в семейството са от значение и че те са част от едно по-голямо бреме на кръста. Освен това Той ни показва, че ние се нуждаем един от друг. Ние не можем да бъдем семейство, ако преди това не сме ученици. Трябва да осъзнаем радостите и отговорностите, които идват с това да бъдем част от едно семейство, формирано не само от биологичната кръв, но от кръвта на разпятието.   Църквата често се е проваляла в това. В прекалено много случаи ние сме превръщали обществата в силози, изпълнени с множество миниванове, пълни с отделни семейства, които идват да получат наставления и след това да се върнат към своята собствена себедостатъчност. Крайният резултат от това, особено в лишената от корени, хипермобилна американска култура, е реалността на майки, които са самотни и се страхуват да не се провалят, но които не искат да кажат нищо поради страх  да не бъдат съдени или да не започнат войната на майките или бащи, които са самотни, но които не трябва да показват, че не знаят какво да направят с  порнографската пристрастеност на сина си или с анорексията на дъщеря си. Нашите църкви често са пълни с несемейни, разведени или овдовели  мъже и жени, които вярват, че няма никой, който би застанал до тях в църковна снимка. И все пак кръстът на Христос ни показва, че ние се нуждаем един от друг. Ние никога няма да бъдем богоугодни семейства, докато не станем  братя и сестри един на друг.   Преди години служех в една църква и трябваше да водя библейското  изучаване в сряда вече през време, в което се споделяха молитвени нужди. Една вечер една жена дойде след службата и каза: „Не желая да казвам това пред всички, но може ли да се молите за дъщеря ми?” Тя погледна страхливо през рамото си, сякаш се опасяваше, че там може да има вражески шпионски дронове и прошепна: „Тя замина да учи в колеж и стана атеистка.” Обещах да се моля, но я попитах защо шепне. „О, не искам всеки да се чуди какво съм направила, за да стане тя атеистка,” каза жената. „Не желая да засрамя съпруга си по този начин.” Нещо ужасно се е  объркало, когато една християнка усеща, че тя трябва да се пази от собствената си църква, от страх, че духовната криза на дъщеря ѝ ще бъде дискутирана като част от дебата дали тя е трябвало да я кърми по-дълго или е трябвало да избере домашно вместо държавно обучение. Това е особено вярно когато буквално всяко семейство в Библията, без изключение, има блудни синове, включително това на Бог Отец.   Да, семейството носи унижение. Семейството рано или късно разкрива, че ние не сме експертите, които си мислим, че сме. Но ако не беше така нямаше да има нужда да търсим сила един от друг или от Господа в молитва. Бог казал на Своите деца, когато се лутали в пустинята, че Той ще ги смири, ще ги накара да гладуват и ще ги дисциплинира така, както човек наказва сина си, за да могат те да разберат, „че човек няма да живее само с хляб, но и с всяко слово, което излиза от Божиите уста” (Втор. 8:3). Ако семейството беше лесно, ние щяхме да правим това със силата на собствената си целенасочена воля. Ако можехме да го направим сами, не бихме носили кръст. И ако не носехме кръст, тогава това, което правим, не би имало смисъл за вечността. Семейството е значимо. Ето защо то е толкова трудно. Както веднъж казва певецът Рик Муленс: „Не мога да видя накъде ме водиш, ако не ме отведеш там, когато аз съм достатъчно изгубен, за да се оставя да бъда воден.” Семейството ще направи това, но не и ако нашата гордост и себедостатъчност не се променят. Да благодарим на Бога за това.   В семейството има поводи за унижение, но по-унижаващо е да бъдеш гол, покрит с кръв, забучен на кол, докато хората играят на зарове за дрехите ти. И все пак ние всички сме били там, в Христос. Човек би помислил, че щом веднъж сме били разпънати и сме оцелели, за да разкажем историята, ние ще познаем един на друг, че се нуждаем от помощ в духовната битка, която идва с живота заедно в нашите семейства. Човек би помислил, че ние можем да смирим себе си и да се изповядаме  един на друг, да помолим за прошка, когато се нараняваме или подвеждаме един друг. Би помислил, че ще се отнасяме честно с болката от собственото ни детство, без да се страхуваме, че сме предопределени да  изживяваме грешките на родителите си или да живеем нашия живот, борейки се за одобрение от това, което те очакват от нас. Исус можеше да преброи всичките Си кости. Всичко останало се разпадаше, но никоя от костите Му не беше счупена. На пръв поглед това изглежда твърде слаба утеха. Все пак каква е ползата костната ти система да е непокътната, ако си екзекутиран по възможно най-жестокия начин? Исус нямаше кости, направени от титаниева сплав. Не беше обграден от силово поле. Костите Му можеха да бъдат строшени също толкова лесно, колкото и краката на убийците и терористите от двете му страни. Защо това имаше и има значение?   Липсата на строшени кости тук на кръста беше един знак за Исус и майка Му, че случаващото се няма да надхвърли границата на Божията цел и че Божията цел е добра. Каквото и да правеха войниците, техните действия не бяха случайни или хаотични. Завесата на храма се раздра надве, но горната дреха на Исус не беше раздрана, нито пък костите на краката Му строшени. Може да изглеждаше, че Бог го няма на кръста, но не беше така. Той беше там, както и навсякъде другаде, провиденчески управляващ, дори чрез възможно най-жестоките действия. Вашата костна система е последната възможна идентификация за това кой сте или сте били, последната разделителна линия от праха. Това е причината да е толкова забележително да гледаме череп. Исус можеше да преброи всичките Си кости поради тайната на Божието провидение, което действа тайно и въпреки дори най-ужасните неща, които ни се случват. Бог Го предаде на проклятие, на съд, на смърт. Но, дори тогава, Бог не Го пречупи докрай. Непокътнатият скелет на Исус беше един знак, че без значение колко изоставен изглежда Той непоклатимата Божия любов не го е оставила. Бог все още беше там.     Превод: Радостин Марчев Източник: Storm Tossed Family