Семейството като духовна битка – постиженията

Кръстът е една криза на идентичността и наследството. Подигравателните тълпи, обкръжили Исус, не били по-жестоки или богохулни в сравнение с всички останали. Те просто познавали своите Библии. Те виждали, че Исус е повесен на дърво и следователно, според книгата Второзаконие, бил проклет от Бога (Втор. 21:23). Това бил семеен въпрос. Езикът на това проклятие започвал с един въпрос за семейна идентичност. Библията казва: „Ако някой човек има упорит и бунтовен син, който се слуша г;ласа на баща си нито гласа на майка си и макар те да го наказват не иска да ги послуша, нека баща му и майка м у да го хванат и да го доведат при градските старейшини, при портите на мястото където живее и да кажат на старейшините на гарда: „Този наш син е лаком и винопиец” (Втор. 21;18-20). Исус бил обвинен от старейшините, че е именно лаком и винопиец (Матей 11:19). Той бил обвинен като непокорен син, един, за когото казвали, че осквернява съботата и дори заплашва да разруши самия Божий храм. Книгата на Мойсей казва какво ще се случи на такъв човек: „Тогава всички човеци от града да го убият с камъни. Така ще очистиш злото отсред себе си и целият Израел ще чуе и ще се убои (Втор. 21:21). Съгражданите на Исус веднъж вече го били извлекли от пределите на града си и се опитали да го убият с камъни (Лука 4:29-30; Йоан 8:59). Накрая те отишли дори по-далеч, окачвайки го на дървото на разпятието, крайният знак за Божието проклятие.   Това има много общо както се идентичността (с нас ли е Бог?), така и с наследството (какво ще ни даде Бог?). Мойсей казва: „Ако някой извърши престъпление, което заслужава смърт, и бъде умъртвен като го обесиш на дърво, да не остане тялото му през цялата нощ на дървото, но непременно да го погребеш в същия ден; защото обесеният е проклет от Бога; така да не оскверниш земята, която Господ твоят Бог ти дава в наследство” (Втор. 21:22-23). Разпъването на Исус означавало, че хората, които стоят наоколо, ще разсъдят, че Той бил отхвърлен като Божий Син и че е проиграл Своето наследство. Затова кръстът представлявал един скандал както за евреите, така и за езичниците. Кой би могъл да следва един проклет от Бога, унижен престъпник? И как можел един разпънат човек да даде царство на следващите го, когато не бил в състояние дори Сам да избегне разпъването?   Целият Нов Завет развива тази реалност. Това е причината апостол Павел да твърди, че той не знае „нищо освен Исус Христос и то Христос разпънат” (1 Кор. 2:2). На пръв поглед това не изглежда вярно. Все пак апостол Павел дава наставления за всякакви неща. Това не е непоследователност. Целият християнски живот е живян от тези, които са били разпънати заедно с Христос и следователно, сега живеят в Него (Гал. 2:20). Ние сме били прокълнати заедно с Христос на кръста. Там ние сме опитали смъртта и ада. Това означава, че силите на обвинението повече нямат власт над нас. Ние не можем да бъдем повторно прокълнати, повторно осъдени, повторно разпънати. И, съединили се с Христос на кръста, ние имаме една нова идентичност и ново наследство. Кръстът се е случил, ”така че в Христос благословението дадено на Авраам да може да дойде до езичниците, за да приемем обещание Свети Дух чрез вяра” (Гал. 3:14).   Благовестието означава, че всички ние, без значение от своето минало и произход, сега сме Божии деца и ако сме деца. то сме и наследници и сънаследници с Христос (Римл. 8:16-17). Ние знаем, че сме в Христос понеже викаме, често стенейки от болка „Авва отче!” (Римляни 8:15) и правейки това откриваме, че и самият Исус вика чрез нас (Гал. 4:6). Исус не просто ни настави как да се молим на „нашия Отец.” Често ние не знаем как или за какво да се молим (Римл. 8:26-27). Той буквално се моли чрез нас чрез Духа. Господнята молитва, идваща от устните ни, доста често е  съвсем буквално Господня молитва. Посредством тази вкоренена в кръста реалност ние воюваме срещу началствата и властите, изправени насреща ни.   Преди един дълъг период на мълчание от Бога пророк Малахий казва, че Бог ще изпрати пророк Илия преди да дойде Денят Господен" (Малахия 4:5). Пророкът „ще обърне сърцата на бащите към чадата и сърцата на чадата към бащите, за да не би а дойда и да поразя земята с проклятие” (Маляхия 4:6). Исус свързва този дух на Илия с братовчед Си, Йоан Кръстистел (Матей 17:10-13). Проповядването на Йоан в пустинята касае усещането за идентичност и наследство на народа. Йоан се противопоставил на евреите, които смятали, че имат Божието благоволенсие просто понеже са биологични потомци на Авраам. Божията брадва лежала до корена на това дърво (Матей 3:9-10). Въпросът бил къде е верният остатък, който Бог обещал? Къде бил синът, на когото Бог ще предложи краищата на земята като наследство? Точно там, във водата,  Исус се кръстил – показвайки символично присъдата, която щяла да падне върху Него, заради Неговият народ по-нататък на кръста (Лука 12:50; Римл. 6:4). Докато излизал от водите се чул глас от небето: „Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение” (Матей 3:17). Сърцето на Бащата било обърнато към Сина, сърцето на Сина било обърнато към Бащата.   Ние не само научаваме кои сме, чрез семейството ние често получаваме и наследство. Ние получаваме един модел на живот, очаквания, модели и рани от семейния си произход. Житейските ни истории показват, че ние сме част от една по-голяма история – една история, пълна с други характери. Без значение колко много ни се иска да вярваме, че ние сами формираме себе си, че контролираме собствената си личност и съдба, ние всички идваме отнякъде и по-точно, от някакви хора. За мнозина това наследство е добро. Може би можеш да видиш с благодарност всичко, което си донесъл от своето семейство – как да изпечеш сладкиш или да смениш гумата на колата или, много по-важно, как да се доверяваш на Исус и как да се молиш. За някои това наследство е смесено или дори доста мрачно. Дори тези, които желаят да се отделят от семействата си често са удивени колко трудно е да направят това. Човек може да напусне дома си и никога да не говори за близките си, да вземе точно обратните на всички техни религиозни, политически и кариерни решения – и все още да вижда очите на баща си в огледалото или да се чува да казва неща каквито знае, че би казала неговата майка.   Мнозина са научили в училището на своето семейство една изкривена идентичност и наследство. Вероятно родителите ви са казали, гласно или негласно, че никога няма да постигнете нищо. Може би, родителите ви са ви виждали като някакво продължение на себе си. Може би сте наследили биологично предразположение към депресия или пристрастеност. Или може би сте наследили семейна система пълна с битки и травми. Може би семейният ви произход ви е оставил с ограничени икономически и социални възможности да се измъкнете от една ситуация, в която се намирате пълна с безнадеждност или дори с насилие. Добрата новина е, че Исус не само ни учи да се молим „Отче наш,” но и продължава със следните думи: „Който Си на небето, да се свети Твоето име” (Матей 6:9). Съществува аналогия между това, което ние се надяваме да преживеем в своето семейство и божието бащинство. Но Божието бащинство, дори в най-добрите обстоятелства, безкрайно надхвърля тези земни категории. Бог е „Отец” близо до нас, но Той е също така и „в небето,” далеч от нас. Ние знаем името на нашия Бог (близост), но това име е свято (отдалеченост). Този Бог пита: „С кого ще ме сравните и на кого ще ме уподобите” (Исая 46:5). Може да идвате от най-доброто или от най-лошото семейство и въпреки това да знаете, и да учите другите, какво означава да наричаш Бога свой Баща.    Превод: Радостин Марчев