Що е то палеография?

1. Дефиниция и кратък исторически обзор
Палеографията е наука която изучава древни ръкописи направени върху хартия, папируси или кожа, а в някой по редки случаи върху дърво или плочки. Палеографията която се занимава с гръцки ръкописи има три основни цели: (1) четене и датиране на ръкописи (или манускрипти, наричани за кратко MSS), (2) изследване на историята на гръцкия начин на писане, пунктуация, абревиатури и т.н. и (3) анализиране на подредбата на написаните страници и направата на антични книжни форми (кодикология).

Като отделна научна дисциплина палеографията съществува от 1675, когато Боландският учен Даниел Папеброк отрича автентичността на документи конституиращи правата на няколко Бенедиктски манастира. В отговор, Бенедиктските монаси използват палеографска методология за да докажат автентичността на документите. Първото издание класифициращо латински MSS според тяхната възраст използвайки на начина им на написване и други вътрешни доказателства от текста е De Re Diplomatica (Париж, 1681) от Мавриций Мабилон (1623-1707). Първият учен, който систематично изследва гръцката палеография е друг Бенедиктски монах, Бернард де Монтфокон (1655-1741), във фундаменталния си труд Palaeographia Graeca, sive de ortu et progressu literarum Graecorum (Париж, 1708). През 1811, Фридрих Баст издава статията Commentario palaeographica, като приложение на публикуваните от Готфрид Шаефер изследвания на диалектите на гръцкия език от Григорий Коринтски. През 19в., развитието на палеографията продължава с изследванията на Константин фон Тишендорф (1815-1874).  Освен многобройните си пътувания до Близкия Изток в търсене на Гръцки манускрипти, Тишендорф работи по редакцията на познатите MSS на Септуагинтата (наричана за кратко LXX) и издава осем ревизии на Новия Завет.

С навлизането на модернизма, палеографията започва да използва новооткрити технологии и методи за изследване на познатите ръкописи и тяхната класификация в каталози и индекси. Така, информация за по-малко познати MSS и MSS които са открити наскоро, се разпространява без пропуски и позволява систематично и съгласувано изследване. Сред най-важните палеографски каталози е Палеографската колекцията на библиотеката на Лондонския университет издадена в Бостън през 1968. Тя съдържа два тома: (1) каталог по автор с около 10,800 имена и (2) тематичен каталог с около 13,000 заглавия.

Библиотеката на Американския конгрес в столицата Вашингтон съдържа пълен набор от микрофилми на MSS намиращи се в манастира св. Катерина в Ерусалим (основан 527г.) и Атонските манастири. Копия на микрофилмите могат да бъдат поръчани от библиотеката.

Сравнително по-малък, но изрядно подреден и подбран, е каталога на Дж. Шарп, който съдържа всички MSS намиращи се в Северна Америка до 1971г. Гръцките MSS намиращи се във Ватиканската библиотека са индексирани в Sussidi bibliografici per i manoscritti greci della Biblioteca Vaticana (Studi e testi, 1970г.).

Може би най-полезният каталог правен през последните 50г. е този на Марсел Ричард издаден в Париж, както и разширението към него публикувано през 1963. Този каталог съществува и в дигитален формат от 1970те в университета Торонто. В него са подредени заглавията на над 900 отделни каталога описващи 55,000 гръцки MSS принадлежащи на 820 библиотеки и колекции.

2. Направа на ръкописите
Гръцките ръкописи които са достигнали до наше време са в два основни формата: свитък и кодекс. По-старите MSS са свитъци направени от съединени пергаментови листа навити около метална, дървена или костна основа. Дължината свитъка не надхвърля от 10-12м., а текстът е подреден в колони с широчина 5-7½см. в прав ъгъл по продължителността на повърхнината за писане.

Другият познат формат се нарича кодекс. Кодексът е книга съставена от индивидуална листа направени от пергамент или папирус. Листата на кодекса са подредени в коли, като по-ранните кодекси съдържат една единствена кола, а по-късните множество по-малки по размер и брой страници и коли. Листата на кодексите направени от папирус са подредени така, че влакната на всеки два съседни страници са подредени в една и съща посока (вертикално или хоризонтално). Пергаментните листа са направени от кожа и външната страна (тази на която е имало козината) е малко по-жълта от вътрешната. Листата на пергаментите кодекси са подредени така, че всеки два съседни страници са еднакви по цвят.

Текстът се изписва с тръстикова писалка или тънка четка върху пергамента поставен върху специална плоскост за писане. Използва се предимно черно мастило и разграничители с които се запазва еднакво разстояние между редовете. За разделяне на текстови маркери се използва чертожна линия. В някои случаи заглавия, нотация и илюстрации се изписват с мастило с  различен цвят. Съществуват MSS в които текста е само в червено, а в някой редки случи и такива със сребърни и златни букви върху бял или винен фон. Такъв пример е уникалното четвероевангелие от 14в. принадлежащо на фамилията Медичи. В него текстът е изписан в светло червено, а думите на Христос и ангелите в бургунено или златно; старозаветните цитати и думите на учениците са в синьо, а думите на фарисеите, Юда Искариот и дявола в черно.

Съществуват пергаменти които са използвани два или три пъти чрез измиване или изтриване на стария текст. Такъв MSS се нарича палимпсест (изтрит/измит). Първоначално, за четене на оригиналния текст се използва амониев хидросолфат, а по-късните ултравиолетова светлина и видикон камери.

Codex Ephraemi rescriptus, един от шестте най-важни гръцки Библейски MSS, е именно палимпсест. Оригиналния текст датира от 5в и е разчетен за първи път от фон Тишендорф през 1843. През 12в. кодексът е изтрит и пергамента е използват за написването на гръцкия превод на 38 проповеди на св. Ефрем Сирийски (църковен отец от 4в.). Изтриването на MSS за повторна употреба е забранено от третия синод в  Константинопол през 592г. (наричан още Трулански синод).

В Българославянската писмена традиция съществуват няколко подобни примера. Един от най-известните е Боянския палимпсест от началото 13в. До нас са достигнали 109 неподвързани страници, но различните различимите палеографски маркировки  показват, че първоначалният им брой е бил далеч по-голям. Боянският палимпсест съдържа подбран текст от евангелията изписан на глаголица.

3. Писане и преписване на ръкописи
Познати са два начина писане и преписване на MSS. Единият е индивидуален препис в който преписвача копира дума по дума от оригинала. Точността на новото копие зависи от познанията на преписвача върху езика и съдържанието на текста, внимателността при извършването на преписа, зададения срок за изпълнение, а в не рядко и от лични и доктринални преднамерености. Заради обема на работата, дължината на текста, разбираемостта на оригинала а и непосилния труд който преписвача трябва да положи допускането на грешки е неминуемо. В множество случаи, грешките на даден MSS се мултиплицират от по-късни преписи, като на места този процес води до промени в смисъла на текста.

Например, при копирането на кодекс с трудно разчитаем текст, подобно изглеждащи гръцки букви като e, q, o и с са лесни за объркване и стават причина за разлики и вариации при думи като os и qs (използвана при съкращение на qeos) в 1Тим. 3:16. В 2Пет. 2:13, вариациите АПАТАIC и АГАТАIC  са палеографски подобни. Ако L е написана близо до друга  L (LL), те изглеждат като М, което води до вариации в четенето на AMA и ALLA в Рим. 6:5. Така и в Деяния 18:7, дали използваното име е Титий или Тит зависи от прочита TITIOYIOYCTOY или TITOYIOYCTOY

Подобни грешки възникват при еднакъв завършек на два различни реда (хомоеотелеутон). Например 1Йн. 2:23 Textus Receptus (TR) в по-късните си ревизии изпуска думите o omologwn ton uion kai ton patera ecei – грешка, която възниква когато преписвачът сбърква фразата ton patera ecei в началото на стиха със същата повтарящата се фраза в края на стиха.

Вторият начин на препис е в скрипториум – специална зала оборудвана за препис на MSS. В нея специален четец или лектор (anagnwsths) бавно чете от оригинала, докато група книжници записват прочетеното. Докато този метод ускорява процеса на размножаване на ръкопис, той ускорява и преписа на грешки възникнали по време на диктовката или съдържащи се в оригиналния текст. Например, с развитието на Библейския гръцки, произношението на местоимения от първо и второ лице множествено число става почти неразличимо при изговаряне.

Като цяло в този метод, повечето грешки се забелязват от коректор който също работи в скрипториума и проверява акуратността на индивидуалните преписи. Поправките на коректора са лесно забележими тъй като в повечето случаи са правени с различен почерк и мастило и включват  индивидуални текстови маркери като скоби, зачеркване на буква или дума и поставяне на точка под, над или отстрани на сгрешената буква.

4. Стилове на писане
Библейският гръцки има два стила на писане и няколко вида букви. Стиловете за писане са книжовен и курсив. Използваните шрифтове могат да бъдат разделени в четири основни групи: главни, унциални, курсив и минускул.

Главните букви са характерни с блоковата си форма която изисква изписването на всяка буква с равен размер като между две невидими паралелни и хоризонтални линии. Те са характерни за калиграфичните издания на Библията.

Същото блоково повторение е характерно за унциалните букви които са умален вариант на главните. Те са характерни за MSS датиращи от 4-8в. и са използвани в кодексите Vaticanus, Sinaiticus и Alexandrinus. Около 5в., при унициалните букви се забелязва нарочно удебеляване и удължаване под основната линия на правите вертикални линии в букви като R, U и F. През 6-7в. възниква и т.нар. коптски унциален шрифт който е характерен с уголемяване и заобляне на буквите. С течение на времето, унциалният шрифт започва да дегенерира като букви като e, q и o се изписват стеснени и изглеждат овални. Унциални шрифтове от 10-11в. са запазена в Славянските ръкописи и се наричат Славянски унциал.

Изписването унциални шрифтове с правилната форма отнемат дълго време. Ето защо, паралелно с тяхното развитие, възникват и курсивни шрифтове характерни с наклонени, ръкописни букви. Именно този паралелен процес води до използването на минускул

Минускул е умален книжовен стил на писане, който  отнема по-малко време и място за изписване с  характерното групирането на няколко букви. Използването на минускул е започнато от Константинополските монаси през 9в. под ръководството на книжовник на име Теодор и се разпространява изключително бързо заради лекотата с която се използва. Характерен е за по-късни MSS, като от намерените до сега MSS, тези с минускул са осем пъти повече на брой от тези с унциалeн шрифт. Най-ранният познат MSS използващ минускул е четвероевангелие писано в Константинопол през 835г. Ръкописите използващи минускул се класифицират в четири групи: (1) Codices Vetustissimi (9в. и първата половина на 10в.), (2) Codices Vetusti (от средата на 10в. до средата на 13в.) (3) Codices Recentiores (от средата на 13в. до средата на 15в.) и (4) Codices Novelli (произведени след откритието на пресата на Гутенберг).

5. Съкращения, символи и пунктуация
Тъй като в по-голямата си част Библейските MSS  претендират за определена калиграфска стойност, граматическите правила се спазват стриктно и използването на съкращения е минимално. Въпреки това, с течение на времето, се появяват и използват някои съкращения, маркери и спомагателно символи.

Например, често срещано съкращение е т.нар. суперскрипция или поставянето на букви една над друг във вертикална позиция вместо една до друга в края на дума или ред. Подобно е изписването на две букви заедно съединявайки съседните им страни с обща хоризонтална линия. Друго характерно съкращение се нарича контракция или пропуск на една или повече букви в средата на думата. Използват се и конвенционални маркери обозначаващи корекция или сричка в дадена дума.

Дори най-елементарният преглед на група гръцки MSS показва, че повечето (но не всички) са писани без разграничение между думи и изречения. Този начин на писане се нарича scriptio continua и се чете сричка по сричка. В някои случаи, групирането на срички в думи е трудно за определяне като например в Рим. 7:14; 1Тим. 3:16 и Лев. 5:4. Трябва да се отбележи, че подобни случай с различно или трудно за определяне значение са често срещани. За да е възможно разграничение, по правило гръцките думи завършват с гласна или една от следните три съгласни: n, p, s. Когато е нужно, думите се пренасят по следните правила: (1) всички съгласни без l, m, n и p се обединяват със следващата гласна, (2) двойни съгласни се разделят и (3) съставни думи се разделят на съставните им части.

За първи, пунктуация в гръцки MSS е приложена от Аристофан Византийски, който въвежда в текста и знаци за ударение и дишане. Не всички гръцки MSS имат пунктуация. Точка и запетая се появяват в MSS от 8в., а запетая през 9ти.

Разделянето на текста на параграфи се използва доста по рано. В MSS на книгата Езекил, датиращ от първата половина на 3в., последната буква от всеки параграф е разделена с една празна позиция от началото на следващия. В средата на 4в., три копия на Codex Sinaitucs, започват всеки нов параграф с началната буква леко изместена в ляво. През 5в., Codex Alexandrinus използва значително уголемена начална буква за да обозначи нов параграф. При MSS използващи на минискул, за край на параграфа се използват две или повече точки със или без хоризонтална черта.

6. Специални характеристики на Библейските ръкописи
Тетраграма: Начин на изписване не името Йехова в еврейските религиозни текстове  с четири съгласни (YHWH) и пропуснати гласни с цел да не се произнася или пише името на Бога. По-късно, използването на тетраграмата е заместено с думата Адонай (букв. мои господари (мн. ч.)). В Кумранските MSS, писани с обикновени еврейски (арамейски) букви, тетраграмата се различава от останалия текст по това, че е изписан с палеоеврейски букви. Съществуват и по-късни MSS в които тетраграмата е изписана с златни букви, въпреки че подобна практика не е общопризната.

Тетраграмата се използва в няколко варианта. Фрагментиран папирусов свитък на Второзаконие от 1в., съдържа 31 тетраграми между глави 17-33 изписани с блокови еврейски букви. Фрагменти от свитък с гръцкия текст на дванадесетте пророци от началото на 1в., съдържат тетраграми изписана с палеоеврейски букви. Подобни тетраграми се срещат във фрагменти от палимпсест от 5-6в. съдържащ части от гръцки стар завет. Oxyrhynchus Papyri съдържа фрагмент от Битие който използва тетраграми изписани с модифицирани палеоеврейски букви чрез повторение на началната йота което се изписва групирано чрез хоризонтална черта.  Папирусов фрагмент с гръцкия текст на Левит от LXX намерен в Кумран съдържа фонетична тетраграма изписана с гръцките букви iaw (произнасяно „яо”). Когато MSS е четен сред гърци (напр. гръцки синагоги), тетраграмата се произнася като се замества с гръцката дума kuriou (Господ) или нейни съкращения и вариации.

Nomina Sacra: Система за съкращение на имена която се използва от около 1в. Съкращенията включват първата и последната или първите две и последната букви на името. Във византийската традиция се използват 15 такива имен за Бог, Господ, Исус, Христос, Син, Дух, Отец, Давид, Израел, Ерусалим, човек, майка и т.н. Точният произход на практиката на nomina sacra е спорен. Явно е, че бивайки писмен израз на теологически понятия присъстващи в проповедите на апостолите, те представляват начална фаза на църковно верую.

Хексапла: Паралел на Стария Завет който Ориген издава в около 10,000 страници съдържащ шест колони с: (1) еврейски текст, (2) транслитерация на еврейския текст с гръцки букви, (3) буквален превод на гръцки, (4) свободен гръцки превод направен от Симакий през 2в., (5) превод на LXX от 3-2 в. пр.н.е. и (6) олекотена ревизия на LXX направена от Теодосиян през 2в. На някой места частично са използвани и още три анонимни версии наречени Quinta, Sexta и Septima. Една от тези версии е намерена по времето на царуването на Каракал (211-127г.) край Ерихон заровена в глинено гърне.

Ориген използва апаратуса, вероятно създаден от учените от Александрийската библиотека. Например, всички думи и параграфи от LXX, които не присъстват в еврейския текст са отбелязани с (–); подобно, съществуващите празноти в гръцкия текст са попълнени с един от другите преводи (в повечето случи този на Теодосиян) и маркирани с (*). Края на всяка текстова промяна е отбелязан с (:). Неточностите в превода на LXX също са отбелязани, като правилният превод е въведен или самостоятелно или след съответния маркер.

Ориген подготвя изданието в продължение на 15г. Поради огромния си обем, се предполага че Хексапла никога не е преписвана в цялостен вид. Съществуват доказателства обаче, че последните четири колони са преписани в MSS известен като Тетрапла. Петата колона (LXX) е многократно преписвана и разпространявана самостоятелно.  За съжаление, текстовите маркери направени от Ориген са често пренебрегвани или изоставяни в самостоятелното издание.

Стихометрия и колометрия: Характерната дължина на реда в древните MSS се нарича стих и е съставена от 16 срички или около 32 знака. Разделянето на даден препис в стихове помага за уточняване на неговия обем, предпазва от промени на текста и позволява систематични анотации. Различните MSS (и особено тези които съдържа библейски текст) често съдържат и стихометрична информация. Най-ранния библейски MSS съдържащ стихометрия е папирус от библиотеката Честър Бейти (известни под името p46) съдържащ текст от посланията на ап. Павел. Стихометрията от няколко от най-ранните MSS предполага присъствието на Мк. 16:9-20 и липсата на Йн. 7:53-8:11.

Колометрия е разделяне на текста на фрази или клаузи които улесняват читателя. Такова разделение е приложено в поетичните книги на LXX. Един от най-ранните примери за това е фрагмент от книгата Псалми датиращ от 2-3в. Колометрия е приложена във всички книги на Новия Завет освен Откровение. Най-стария новозаветен MSS с колометрия е Codex Bezae.

Заглавия и послеписи: В най-раните MSS, заглавията (наричани суперскрипт) имат кратка форма, но с нарастване на броя на преписи и издания това се променя. Например, заглавието на книгата Откровение в изданието Gregory-Aland от 1775г. е следното: „Откровението на преславния евангелист, близък приятел (букв. приятел в лоното) [на Христос], девствен, възлюбен на Христа, Йоан богослова, син на Саломе и Завидей, но осиновен син на Мария майката Божия и син на гръм.” Подобна е ситуацията и с послеписите (наричани субскритпи) поставяни в края на книгата и включващи информация за  автор, дата и място на написване. Например, послеписите на посланията на ап. Павел в превода King James (KJV) са взети от гръцкия текст и са писани от Ютилий през 4в. Три от тях са в противоречие с текста на посланията (1Кор., Гал. и 1Тим.), а други три са трудно обясними при съпоставка с текста (1 и 2Сол. и Тит).

Глави и подзаглавия: Разделяне не текста на глави се използва за първи път в LXX. В Новия Завет са запазени само четири системи на деление: (1) системата на Codex Vaticanus, (2) деление на глави и подзаглавия, (3) канонически таблици на Евсевий и (4) апаратус на Юталиан.

Текста Codex Vaticanus е структурно разделен на части по смисъл. Всяка част е маркирана с номер, като Матей има 170 части, Марка 62, Лука 80 и т.н. Някои от посланията на ап. Павел са представени с непрекъсната, последователна номерация като части от една книга. Именно тази номерация помага да се установи историческото разместване на структурните части на Codex Vaticanus (напр. при текста след Евреи 9:14).

Разделението на глави и подзаглавия (кратки описания на съдържанието на пасажа) е характерно за Codex Vaticanus, Codex Sinaiticus  и Codex Alexandrinus. Възстановяването на първоначалната номерация не е без трудности, тъй като съществуващите разделения не са едни и също във всички MSS. Разделяне по глави на латинския текст на Библията е използвано за първи път през 13в. от Стивън Лангтън.

Най-ранното разделянето на текста по стихове се среща в Мишната. Номерирането на стихове за първи път е направено в конкорданса на равин Исак Натан към Мазоретския текст през 1440г. Съвременното разделение на Новия Завет на стихове е запазено от изданията на Новия Завет (гръцко и латинско) публикувани от Робърт Стефанус в Женева през 1551г. Първата английска Библия издадена с разделение на текста на глави и стихове е Женевската Библия преведена от Уилям Уитингам през 1560.

Канонически таблици на Евсевий представляват хармонии на четирите Евангелия, които представят еднакви или подобни пасажи. Посланието на Евсевий към Карпияний обяснява подробно системата на таблиците. Използват се десет таблици, като една от тях съдържа пасажи които присъстват само в едно от евангелията. Другите девет таблици съдържат по една от възможните комбинация на три от евангелията (напр. Матей, Марка и Лука или Матей, Лука и Йоан и т.н.). Освен в гръцките MSS, таблиците на Евсевий се срещат в латински, древносирийски, коптски, готически и арменски ръкописи.

Апаратусът на Юталий е колекция от пролози, препратки, таблици и списък на главите с кратко съдържани. Апаратусът към книгата Деяния и посланията са писани през 4в. и съдържа текст под заглавието Martyrium Pauli (396-458г.).

Хипотези: Пролози или кратки въведения към дадена книга която дава информация на читателя за автора, съдържанието и естеството на книгата. В някои запазени до днес MSS, хипотезите към евангелията са дело на Евсевий, но най-често те биват анонимни.

Лекционери: Книги или списък на текстове от Писанията, които се четат в църковна служба. Съществуват уроци от текста на Лука които са предназначени за прочит в събота и неделя.  След 3-4в., е разпространена и практиката за прочитане на даден Библейски текст в определен ден от годината или празник. По-късно, избрани пасажи се събират в отделни книги познати като Профетологион (с текст от пророческите книги), Евангелариум (с текст от Евангелията) и Апостолос (с текст от книгата Деяния).

Сборниците с текст от Евангелията (Евангелариум) биват два вида: синаксарион и менологион. Те са едногодишни сборници с уроци които следват различни календари. Синаксарион са съгласувани с църковния календар започващ и завършващ с Великден, като почти 40% запазените до днес съдържат урок за всеки ден от годината.

Ноти: Предназначени за църковно песнопение на текста и изписани в различен цвят мастило (червено или зелено) над съответните думи.

Миниатюри: Илюстрации свързани с Библейския текст. Най-старите старозаветни MSS с илюстрации са два преписа на книгата Битие от 5 и 6в. пазени в библиотеките в Котон (до пожара през 1751) и Виена. Най-раните запазени илюстриран MSS на Новия Завет са два унциални текста от 6в.: Codex Rossanensis (обозначаван с ∑) и Codex Sinopensis (обозначаван с O)

Бележки (глоси): Кратко пояснение на трудни фрази или думи в полето, което има за цел да обясни лексикалното значение на текста.

Ономастика: Колекция от бележки които обясняват значението на имена в текста.

Схолия: Бележка в полето която дава тълкувание на труден пасаж и има за цел да обясни богословското значение на текста. Най-ранната колекция от схолии е написана от Климент Александрийски под заглавието Хипотези. По-късните колекции от схолии дават началото на разширени тълкувания и коментари обясняващи значението на текста.

„За Библията” е научноизследователска поредица чиято мисия е да информира, дискутира и образова по проблеми свързани с историята и текста на Библията. Печатно издание на поредицата излиза в Евангелски вестник от 2005г.