Смъртта не е краят

Когато таткото на тригодишната Катя се прибрал у дома от работа, я заварил да плаче неутешимо – нейната костенурка била умряла. Жена му казала: „Аз не мога да я успокоя, ти се оправяй.“ Първо бащата казал, че ще отиде в магазина и ще  ѝ купи друга костенурка. Но Катя знаела, че животът не може да премине от една костенурка в друга и продължила да плаче.   Тогава баща ѝ казал: „Знаеш ли какво, ще ѝ направим погребение.“ Дъщеря му не знаела какво означава „погребение“, затова той ѝ обяснил: „Погребението е голям фестивал в чест на костенурката.“ Тя не знаела какво означава „фестивал“, затова баща ѝ казал: „Погребението е като рожден ден. Ще ядем торта и сладолед, ще пием Кока кола, ще купим балони и всички деца от квартала ще дойдат да играете заедно – само защото костенурката е умряла.“ Сълзите на Катя спрели и тя отново била щастлива.   Тогава се случило нещо невероятно. Те погледнали надолу и видели, че костенурката се движи.Тя била жива! Няколко секунди тя вървяла енергично, както винаги. Бащата не знаел какво да каже. Но Катя веднага се ориентирала в ситуацията. С цялата невинност на тригодишно дете, тя погледнала баща си и казала: „Тате, хайде да я убием“.   Моята първа среща със смъртта беше на погребението на баба ми. Бях малък и единственото нещо, което си спомням, е воплите на жените и черните дрехи, с които бяха облечени хората. Цялата атмосфера беше тягостна и потискаща. Гледах всичко това и не можех да разбера защо трябва човек да си отива завинаги и да кара другите да страдат. Струваше ми се много несправедливо.   Много години по-късно, баща ми почина в болницата. Беше болен от много болести и лекарите бяха безсилни. Обстановката пак беше потискаща. Благодарен съм, че поне можах да го изпратя в последния му час. Издъхна в моите ръце.   Днес, в информационния век, в който живеем, хората си отиват от този свят, без да им отдадем нужното внимание и достойнство. Повечето хора умират в неуютни болници, сред чужди хора, лекари и сестри, с тръби и катетри, висящи от телата им, далеч от своите близки.   Яков умря в своето легло вкъщи, заобграден от тези, които обича и онези, които го обичаха. Днес нуждата от специализирано лечение ни кара да отидем в болницата. И една неочаквана смърт ни откъсва от близките, без да сме имали възможност да си вземем сбогом.   Може и да нямаме контрол над начина, по който идва смъртта, но можем да решим как да се отнасяме към нея. И от последната 50-а глава на Битие можем да научим повече за отношението, което Бог иска да имаме към смъртта, от всяка друга глава в Стария завет.   Първо, тук виждаме как се променя отношението на Яков към смъртта. В предходните глави Яков скърби за загубата на Рахил, а след това и за Йосиф, за когото предполага, че е умрял. Когато Вениамин трябваше да отиде в Египет, за да докаже почтеността на братята, Яков не разреши, защото се страхуваше да не изгуби и него. Когато най-после Яков научи, че Йосиф е жив и той го видя, беше вече готов да умре. Но това щеше да стане чак след още 17 години в Египет.   Тогава Яков каза на синовете си, за което четем в Битие 49:29-32: Аз се прибирам при народа си; погребете ме с бащите ми в пещерата, която е в нивата на хета Ефрон. В пещерата, която е в нивата на Махпелах, която е срещу Мамврий в Ханаанската земя, която пещера Авраам купи заедно с нивата от хета Ефрон за собствено гробище. Там погребаха Авраам и жена му Сара; там погребаха Исаак и жена му Ревека; и там погребах аз Лия. Нивата и пещерата, която е в нея, бяха купени от хетите.   Тук за втори път Яков дава наставления да бъде погребан в пещерата в нивата на Махпелах в Ханаан, заедно с дядо си Авраам, баща си Исаак, техните жени и жена му Лия. След тези наставления той е готов да отиде при своя Господ:   „А когато Яков свърши поръчките към синовете си, изпъна нозете си в леглото и издъхна, и се прибра при народа си. Тогава Йосиф прегърна баща си, плака върху него и го целува.  И Йосиф заповяда на служещите му лекари да балсамират баща му; и лекарите балсамираха Израил, като работиха над него пълни четиридесет дни; защото толкова е пълното време за балсамиране; и египтяните го оплакваха седемдесет дни. “ Битие 49:1-3   Забележете, че само за Йосиф се казва, че е плакал и целувал лицето на баща си. И след дългата процедура по балсамиране и оплакване, характерна за египтяните, Йосиф иска разрешение от фараона да погребе баща си в Ханаан. Неговата молба е удовлетворена. И Йосиф, придружен от голяма египетска делегация и своето семейство, пътуват до мястото за погребение. Самата погребална церемония е толкова внушителна, че прави силно впечатление на местните жители.   Битие 50:11: „А ханаанците, жителите на онази земя, като видяха жалеенето при Атадовия харман, казаха: Египтяните имат голяма жалейка; затова мястото, което е оттатък Йордан, бе наречено Авел-мисраим (Египетско ридание).   При Адатовия харман процесията спира и е организирана 7-дневна жалейка, проведена специално за да може египтяните да изкажат съболезнованията си за последен път. Оттам семейството на Яков отива до пещерата Махпелах, където в семеен кръг е погребан Яков. След като са изпълнили волята на баща си, семейството се връща до Атадовия харман, откъдето заедно с египтяните отпътуват обратно за Египет.   Дотук говорихме за Йосиф и неговата скръб по баща му, но не казахме нищо за неговите братя. Какви чувства вълнуваха тях при неговата смърт? Битие 50:15: „А когато видяха Йосифовите братя, че умря баща им, казаха си: Може Йосиф да ни намрази и да ни възвърне жестоко за всичкото зло, което сме му сторили.“   Очевидно тяхната скръб остъпваше място на едно по-силно чувство – вина. В миналото те бяха разяждани от ревност и омраза към Йосиф и само присъствието на техния баща ги спираше да не посегнат на живота му. Но когато им се удаде сгоден случай, те се отърваха от него. И сега, години по-късно, ги измъчваше вина. Още не бяха разбрали, че Йосиф им е простил, макар че бяха минали 17 години, в които той всекидневно им доказваше това. Те си казаха, че сега, когато Яков го няма, Йосиф ще си отмъсти, както те бяха чакали да са далеч от баща си, за да го елиминират. Затова братята намислиха план.   Битие 50:16-18: „Затова, пратиха да кажат на Йосиф: Преди да умре, баща ти ни заповяда: Така да кажете на Йосиф: Прости, моля ти се, престъплението на братята си и греха им, злото, което ти сториха... А Йосиф се разплака, когато му говориха. После отидоха братята му, паднаха пред него и рекоха: Ето, ние сме ти слуги.“   Отговорът на Йосиф е пример за това как да отговаряме благочестиво на нечестиво преследване:   Битие 50:19-21: „А Йосиф им каза: Не бойте се; нима съм аз вместо Бога? Вие наистина намислихте зло против мене; но Бог го обърна за добро, за да спаси живота на много люде... Така че, не бойте се; аз ще храня вас и децата ви...“   Отмъщението принадлежи на Господа. Йосиф не можеше да си присвои прерогативите на Бога. Бог беше използвал злото, сторено от братята му, за добро. Как можеше Йосиф да се сърди!   Последните стихове на книгата ни пренасят след още 50 години. Йосиф е на сто и десет годинии е видял правнуците на Ефрем. Синовете на Манасиевия син Махир са се родили на неговите колене. И малко преди смъртта си, подобно на баща си Яков, Йосиф казва на братята си:    Битие 50:24: „Аз умирам; Бог ще ви посети, и ще ви заведе от тази земя в земята, за която се е клел на Авраам, Исаак и Яков.“    И след това ги кара да се закълнат, че ще занесат костите му в Ханаан. И той, както Яков,вярваше, че в бъдеще Израел ще се върне в Обещаната земя. И двамата бяха балсамирани – тялото на Яков, за да бъде отнесено и погребано в Махпелах, а тялото на Йосиф – за да бъдатвърнати костите му в Ханаан след изхода от Египет. И в книгата Изход 13 гл. виждаме как Мойсей изпълнява неговата воля. Смъртта на Яков предизвика пътуване до Ханаан, за да могат израелтяните да погледнат още веднъж земята, в която щяха да се върнат при изхода. А смъртта на Йосиф непрекъснато им напомняше, че един ден този изход ще се състои. „Аз умирам; Бог ще ви посети и ще ви заведе ... в земята, за която се е клел на Авраам, Исаак и Яков.“   Така стигаме до края на една епоха - епохата на патриарсите и края на една прекрасна книга. Тя започна със създаването на човека в съвършената градина и завършва с два ковчега – един в Ханаан и един в Египет. Какъв тъжен край! Ако Мойсей пишеше книга днес, най-вероятно нямаше да може да намери издател за нея.  Но, всъщност, глава 50 не е краят на историята. Мойсей ще напише още 4 книги, а Бог ще вдъхнови написването на още 61 до завършването на Библията. И в последните глави на последната книга Откровение, ние отново се връщаме в рая.   Откровение 21:1-2: „И видях ново небе и нова земя; защото първото небе и първата земя бяха преминали; и море нямаше вече. 2 Видях и святия град, новия Ерусалим, да слиза от небето от Бога, приготвен като невеста, пременена за своя съпруг…”   Откровение 22:1-5 „река с вода на живот, бистра като кристал ... извираше от престола на Бога и на Агнеца и течеше насред улицата му.  И от двете страни на реката имаше дърво на живота ...Нощ няма да има вече; и няма да имат нужда от осветяване от светило или от слънчева светлина, защото Господ Бог ги осветява. И те ще царуват до вечни векове.“   Написвайки книгата Битие, Мойсей искаше да каже и на нас, бъдещите поколения, че смъртта не е краят. Много години Яков гледаше на смъртта като на край. Смяташе, че смъртта ще го избави от всичките му неволи, затова я чакаше с такова нетърпение. Това мислят и тези, които избират самоубийството като край на своите страдания. Но трагедията е, че тази смърт е само началото на една необратима съдба.   Веднъж говорих с един човек и той заяви, че вярва в прераждането. Но аз му показах стиха в Евреи 9:27, където Библията казва: „И тъй като е определено на човеците веднъж да умрат, а след това настава съд.“   В Египет Яков промени гледището си за смъртта. Той разбра, че даже и Бог да беше взел неговия любим син, един ден Яков щеше да го види отново. Защото има живот след смъртта!   Битие 49:33: А когато Яков свърши поръчките към синовете си, изпъна нозете си в леглото и издъхна, и се прибра при народа си.   В същото бяха убедени и Авраам и Исаак:   Битие 25:8 „И Авраам издъхна, умря в честита старост, стар и сит от дни; и се прибра при народа си.“   Битие 35:29: И Исаак, като издъхна, умря стар и сит от дни, прибра се при народа си; и синовете му Исав и Яков го погребаха.   Твоето гледище за смъртта има голямо значение. Ако смъртта е краят, тогава няма смисъл да се стремиш към небето и да избягваш ада. Тогава самоубийството е изкушаваща опция. Ако няма живот след смъртта, тогава както казва светът, „яж, пий и се весели, защото утре ще умреш.“   Но ако гледаме на смъртта като начало, не край, тогава ние ще правим всичко възможно, за да изправим взаимоотношенията си с Бога чрез вяра в Сина Му. Тогава няма да се страхуваме от смъртта и няма да се притесняваме да говорим за нея. Дори можем да я приветстваме, защото тогава ще отидем в присъствието на Бога заедно с онези вярващи, с които сега сме разделени от смъртта.   Исус ни казва, че в дома на Отца Му Той е приготвил жилища за нас (Йоан 14:1-3). Те ще бъдат много по-прекрасни и просторни от най-добрите къщи и дворци на земята. Дори Версайският дворец е само тяхна бледа сянка!   Апостол Павел също ни насърчава с думите в 1 Солунци 4:16: „... сам Господ ще слезе от небето с повелителен вик, при глас на архангел и при Божия тръба; и мъртвите в Христос ще възкръснат по-напред; после ние, които сме останали живи, ще бъдем грабнати заедно с тях в облаците да посрещнем Господа във въздуха; и така ще бъдем винаги с Господа."   Мойсей, Йоан и Павел говорят спокойно и с увереност за смъртта. Не е така с невярващите. Те всякак се стремят да избягват темата. Смъртта се нарича с евфемизми – ние не казваме, че хората умират, а че почиват или си отиват, или ни напускат. Дори лекарите не смеят да кажат на болния или близките му, че е болен от нелечима болест и умира. Хората намират утеха в скриването на истината от болния.   Трагедията с опита да се заобиколи темата за смъртта е, че умиращият прекарва последните дни и часове от живота си в заблуда. Вместо да си вземем сбогом и да кажем важните неща, ние използваме последните мигове, за да говорим за тривиални неща.   Вместо това, ако нашият близък е невярващ, можем да използваме последните му часове, за да му споделим благата вест и да го водим в молитва на покаяние. А ако е вярващ, можем даговорим с него с увереност за новия дом, в който ще се пресели. Мъката от раздялата винаги е голяма, но за вярващите тя е само временна. Eдин ден, ако упазим вярата, ще се видим отново. Ако сме убедени в това, тогава нашата вяра и радост в тъгата ще бъде искрена и видна за всички около нас.   Неотдавна видях следното фейсбук съобщение на вярващи от една от църквите ни в Америка:   “В 5:20 тази вечер нашия тати завърши състезанието си и си отиде у дома. Той беше удивителен човек и ние сме съкрушени, но щастливи, че неговата вяра сега стана виждане. Планираме възпоменателната служба да се проведе в понеделник вечерта, на 22 май. Допълнително ще съобщим точното време и място. Нямаме думи да изразим благодарността си за огромната любов и подкрепа, която получаваме от всички вас. Черпим сила от вашата подкрепа и ви благодарим от все сърце. Чет ви обичаше – обичаме ви и ние. Джордж, Дани, Мери, Сюзън и Джейн”   Ние, вярващите в Исус, не бива да падаме в капана на отричането на смъртта и избягването на темата за нея. Яков и Йосиф гледаха на смъртта не като на край, но като начало. Те знаеха, че един ден ще се видят отново с тези, които обичат в присъствието на Господа. Но не и братята на Йосиф. Те смятаха, че със смъртта на Яков Бог ще престане да се грижи за тях. Но научиха, че Божията любов не зависи от присъствието на дадени хора. Бог е суверен и може да се грижи за нас дори когато ни изглежда, че сме сами и нямаме ничия подкрепа.   Възможно е и ти да мислиш, че смъртта е краят. Да се опитваш да избягваш тази тема. Ако е така, тогава знай, че страхът от смъртта показва липса на вяра в библейското свидетелство за живота след смъртта. Можеш да криеш или потискаш този страх, но не можеш да го избягваш безкрайно. Предлагам ти нещо друго: ти можеш да се учиш от хора като Авраам, Исаак, Яков и Йосиф. Те повярваха в Този, който един ден щеше да победи смъртта:   В Йоан 11:25,26 Исус каза: Аз съм възкресението и животът; който вярва в Мене, ако и да умре, ще живее; и никой, който е жив и вярва в Мене, няма да умре вовеки. Вярваш ли в това?   В нашия град има много магазини. От време на време те затварят и слагат надпис: „Затворено поради ремонт“. В продължение на месец-два обновяват интериора и след като отворят отново, не можем да ги познаем – изглеждат много различни! Нещо такова се случва и след смъртта на вярващ човек. Той излиза от тялото си, докато то се поправя и обновява. И при неговото възкресение вътрешният човек ще се нанесе в обновеното тяло.   В края на живота си известният евангелизатор Муди казва: „Някой ден ще прочетете във вестниците, че Дуайт Муди от Ийст Нортфийлд е мъртъв. Не вярвайте нито на една дума! В онзи момент ще бъда по-жив, отколкото съм сега. Ще съм се възнесъл високо, извън това старо глинено обиталище в дом, който е безсмъртен – тяло, което смъртта не може да докосне. Тяло, подобно на Неговото славно тяло. Бях роден в плът през 1837 г. Родих се в Духа през 1856-та. Роденото от плътта може да умре. Роденото от Дух ще живее вечно.“   1 Коринтяни 15:55-58: „О, смърт, къде ти е победата? О, смърт, къде ти е жилото?“ Жилото на смъртта е грехът и силата на греха е законът;  но да благодарим на Бога, Който ни дава победата чрез нашия Господ Исус Христос."