Солидарност в лицето на трагедията

В центъра за бежанци във Варненската Спортна зала днес имаше много хора, но въпреки това организацията е на ниво и обстановката е спокойна. Няма паника, само лека възбуда. Всички търпеливо изчакват реда си за получаване на статут на бежанец, за подслон, дрехи и продукти от първа необходимост. Непрекъснато идват варненци - кой носи памперси, кой пакетирани храни, кой дрехи и обувки или санитарни материали...    Доброволците щъкат напред-назад, получават помощите и изпълняват исканията. Бежанците се извозват до хотели или частни домове. Незабравимо преживяване е да видиш в тази човешка трагедия толкова много прояви на солидарност!   Във Варна от няколко години има една непрекъснато увеличаваща се украинска диаспора. Днес видях много от тези украинки – вече седмица спали по 2-3 часа на денонощие, неуморни като пчелички, да сортират дрехи, обувки, храни, памперси, да насочват хора, да организират транспорт...    Попитах една от жените-доброволци откъде е. „От Москва съм, но помагам на Украйна!“ Едно младо момче, грузинец, не знаел български, но щом му обясниха какво трябва да прави, запретна ръкави и работи като за трима. Друг младеж, говорещ английски със западноевропейски акцент, ми тика в ръцете един кашон от плосък телевизор, има-няма 20 кила. Оказа се, че го е напълнил догоре с шампоани и памперси!   Доброволчеството се събужда и у българина. Мартин не знае руски, но е дошъл с приятеля си да помага. Един програмист от Варна също е наминал да се разкърши с пакетите от помощи. Михаил от Казанлък, студент дентална медицина във Варна, който иначе не ходи на фитнес, днес направи добър фитнес с тежките пакети, с които натовариха автобус с помощи за Украйна. Петя пък помага с транспорт на бесарабски българи до хотелите край Варна. Семейства идват с колите си и носят кой каквото може – одеяла, чаршафи, памперси...   Лена, възрастна бесарабска българка, пътувала сама до Варна, с каквото намери. Внучка ѝ от Лондон я свързала с местни хора, които я довели до бежанския център да си вземе неща от първа необходимост. Попитах я дали има храна. „Беше ме срам да попитам. И това, дето ми дадоха, не знам дали ще го ползвам.“ – ми вика. Докато ѝ помагах да носи багажа, каза че не е сигурна къде точно ще я чакат.    Звъннах на жената, която идваше да я вземе. Уговорихме се за мястото на срещата. Така се запознахме задочно с Петя. По-късно се разбрахме да занесем храна и лекарства на Лена за кръвното.    В центъра за бежанци във Варненската Спортна зала днес организацията е на ниво и обстановката е спокойна. Няма паника, само лека възбуда и много, много съпричастност и солидарност. Тези, които са останали без дом и са далеч от своите близки, разбират колко силно се нуждаят от помощ и подкрепа. А другите, които помагат, разбират че по-благословено е да даваш, отколкото да получаваш. Но всички те може би осъзнават най-вече колко крехък и мимолетен е човешкият живот на земята. И че има нещо, или по-скоро Някой, благодарение на Когото си струва да изживееш този живот по-пълноценно. За Него и за другите.