Спираме или продължаваме?

С годините се научаваме на житейска мъдрост, която е възможно донякъде да ни възпира от празния устрем. Не винаги успяваме да разгърнем потенциала, който носим, а това може да е следствие от горчив опит.    Какво ни спира да продължаваме в дръзновение да опитваме и да осъществяваме мечти?    Според годините си и опитността, как сме усетили живота си ние можем да бъдем от много пламенни, до страхливо-предпазливи при взимането на решенията и осъществяване на действията си. Да прозрем, че нищо тук не се случва по случайност, е голяма духовна щедрост, но истинското благословение е, когато можем да се доверим и оставим Бог да ни води в пътя към нашето осъществяване. Това не е мързеливото чакане или отлагане, истинското доверие в Господнята воля и Вездесъщност е осъзнатата действеност, която се отплаща с добър плод, вътрешен мир и хармония.    „Сърцето на човека начертава пътя му, но Господ оправя стъпките му.“ Притчи‬ ‭16‬:‭9‬   Просветеното познание, че е нужно да действаме с неуморно дръзновение и радост в живота може да ни представи като наивници пред света, но може и да даде на другите около нас повод да потърсят причината за нашия вътрешен мир. Да знаеш как да довериш на Господ живота си е опитност, която придобиваме с преживяни предизвикателства и утвърждаваме, чрез лични свидетелства. Излизането от всяка безизходна ситуация ни прави доста по-уверени, ако сме осъзнали, че не случайността е помогнала да ни се размине, а познанието за Божията намеса, предопределение и съвършен план за нашите “неравности в пътя”.    „Тогава викат към Господа в бедствието си; И Той ги извежда от утесненията им; Превръща бурята в тишина, и вълните ѝ утихват. Тогава те се веселят защото са утихнали. Така Той ги завежда на желаното от тях пристанище.“ Псалми‬ ‭107‬:‭28‬-‭30‬    Да получим желаното от сърцата си, може и да е лесно, но дали винаги можем да приемем цената, която трябва да се заплати ? Желанията, които носим, често ни провокират и ние влизаме в тяхното осъществяване с наивност, която може да ни изправи пред камара от проблеми. Дори и тогава, ако носим истинска вяра и сме познали доверието към Бога, можем да приемем предизвикателството по изкачването и преминаването като част от пътя към нашето израстване.    Нищо не е толкова лесно, колкото да поискаме помощ или насоки от Господ. Трудността идва от нашето неверие или от човешката ни гордост, която замята вярата на една страна в неизречени оправдания. Тихото стоене при нозете на Бога може да донесе яснота за цялото преминаване на определена ситуация. Интересното е, че също така може да даде единствено неясно, но пълно успокоение (лично преживявано). То ще отмие безпокойствата ни и ние без никаква идея как ще се случат нещата нататък, неволно ги оставяме в Божиите ръце. Така движени от Него можем да намерим верен изход или да получим неочаквано добър резултат.    Тези случки ни дават лично познание и утвърждения на вярата, но тя има нужда да се подхранва, а Бог иска ние осъзнато да виждаме нашето място и Неговата роля в живота ни тук. Верността Му е доказана и предадена, чрез Словото, но тя се ползва пълноценно от всеки дръзнал да Го потърси и опознае. Другото е празен плод на недоказани мисли за “случайността”.    „И Бог те смири, и като те остави да огладнееш, храни те с манна, (която беше храна непозната на тебе и непозната на бащите ти), за да те научи, че човек не живее само с хляб, но че човек живее с всяко слово, което излиза из Господните уста.” Второзаконие‬ ‭8‬:‭3