Тактичното врабче

Улови ме тази фраза точно в неделния ден. И не ме пуска докато не се излее на листа. Разрови мислите ми от дъно и продължава да  извира. Чух я в разговор с приятелки.          – Намножиха се наглите гларуси, крадящи баничките от устата на тръгналите по главната улица на града. Човек не знае как да се опази!          – Аз пък имах среща с тактичното врабче. - вмъкна някакси между другото Светлито. Загадъчната усмивка не слиза от прекрасното ѝ лице, докато отново я питаме правилно ли сме чули. ТАКТИЧНОТО?          – Да, много  търпеливо и скромничко изчакваше да се нахраня аз, и чак тогава дойде до пейката ми да доизяде трохичките!- обяснява аргумента си инак мълчаливата Светли.   И застана това тактично врабче в ума ми и плени мислите ми целия  следобед.         –Ами то хората като птиците - чух се да казвам на глас. Тръгнах нетърпеливо към дома и доводите потекоха.   Врабчетата: мънички, някак свенливи, но много пъргави да отидат до изсипаните трохички. Силата им е в търпението и такта. Никога няма да се наврат в краката ти като досадните кокошки. Никога няма да затракат в ушите ти дрезгаво претенциозно  за правата си  като враните. Никога няма да си изперчат заслугите гръмогласно като  началника-петел. Няма да ги чуете да повтарят като папагали шаблонни фрази за положението в парламента и политиката. Нито ще дойдат да ви досаждат с клюки за елита от висотата на сврачето си гнездо. Няма как да се сметнат за велики като гласовития славей и да мечтаят за звездно бъдеще в "Талантите на България". О, не, не са ненаядни като кормораните, нямащи засищане в алчността си. Нито са толкова глупави, че да си навират главата в пясъка, за да подминат проблема. Милите врабчета не са  и толкова плашливи като гълъбите. Не, те обичат компанията на хората. Не  ни напускат дори и  зимата. Те са верни родолюбци, без излишната смелост на ястреба. Не ловуват нощем от засада жълти хроники като дълбокомислените сови. Никак даже не блестят с  паркетното оперение и достолепие на пауна. Нито обичат облагата от мършата като лешояда.Нямат царската осанка на орела и силата на албатроса. Те са най-непопулярните птички. Но си знаят мястото в оркестъра. И такта си знаят от небето.   Те са  малки, пърхащи птичи топчета, подскачащи закачливо около нас. Обичат да въртят главици и сякаш се вслушват в нещо. Мъничките им крачета тиктакат в танц по дръвчета и стрехи. Дори не забелязваме понякога присъствието им.    Те са точно като онези верни, постоянни и добри хорица, които винаги  са около нас и сякаш приемаме за даденост в живота си. Но те винаги ще те забележат, ще се приближат деликатно на пръсти и ще те попитат" Как си?" Винаги ще намерят да ти  кажат нещо добро и красиво. Ще се оттеглят страхливо, ако безпричинният ти гняв се опита да се стовари върху тях. Но после смирено ще споделят трапеза в нозете ти. И дори песен цвърчаща ще ти подарят. Милите мънички врабчета на днешния подивял свят. Дори и сега не се отказвате с радост и благодарност да събирате трохите под масата и да носите дружелюбното пърхане  на малкото си ято.    ТАКТИЧНОТО врабче! Тактичните хора са голяма рядкост в света на успеха, в който се напредва с ритници и лакти към тази заблуда.   Хората - врабчета са тактични. Мисля си за тази дума много. Възприемаме я като деликатност, съобразителност, емпатия, емоционална интелигентност, съчувствие, състрадание,доброта, алтруизъм на моменти... За моя изненада, обаче, я чух я в мислите си като ТАКТ, но в музиката. Да, тактуване и хармония, баланс и синхрон в нотите. А дали това не е валидно и за нас, хората? Творението стои пред очите ни и говори недвусмислено. Когато не се възприемаме като частичка от общия оркестър на обществото, в което живеем, от света на планетата ни, в който всичко е създадено с дизайна на Бог, ние не сме в такт. Сътворени сме за  Неговата мелодия и такт. А това е огромната хармония на природа, човек и всичко що дища. Да дадем място на тактичността, да уважим правото на свобода, да обичаме ближния като себе си, да почитаме и се съобразяваме.   Великото творение е вписано в нашите гени и ние в него. Да звучим в такта на живия живот, в който всичко и всеки е в ТАКТ. В  правилния такт на пулсиращия живот. В такта на доброто. В ритъма на сезоните в живота ни. В сложната и необяснима за ограничения ни ум плетеница на взаимоотношения, йерархии, принципи и последици, растеж и стареене, срещи и раздели, раждане и смърт. Не можем да го обясним този такт, но той е заложен вътре в нас. Тактът, в който бе създадена да диша планетата ни. Тактът на любовта, която има усет, приемане и съобразяване на другия, почит и уважение. Любовта, която сама по себе си е ТАКТ. ТАКТ в танца на живота.Всяко излизане от такта е извращение, дисхармония и зло.   Сигурно оттук е дошла тази красива дума ТАКТИЧНОСТ? Когато отстъпиш правото на някого, когато изчакаш търпеливо човека до теб да се нахрани с хляба на деня, когато  се умалиш в претенциите си до малко птиче, когато не отговориш със зло на злото, когато пръв литваш като врабец да помогнеш и откликнеш, когато си верен на принципа, човека и общото ято, когато не подминаваш чуждата болка и радост, когато вместо да осъдиш, присаждаш крила и чуруликаш насърчително...   Е, тогава за теб ще е обещанието, което ни е дал Бог, че сме "много по- ценни от небесните  птици" (Матей 6:26) и че сме "много по- скъпи от врабчетата." Лука12:6-7   "Не бойте се!"             Защо тогава се боим да бъдем в такта на Господ?! Защо се боим да бъдем врабчета?Тактични хора- врабчета?!