Вън от Тебе няма добро за мене

В средата на евангелието според Марк се намират някои от най-интересните и важни случки в книгата. Там е нахранването на 4000 души със 7 хляба. Там е изпращането на учениците да проповядват благовестието. Там Исус за първи път казва, че отива в Ерусалим, за да умре. Там е забележителната случка с бащата на болното дете, който произнася известните думи: „Вярвам, помогни на моето неверие.“     Всички тези истории са любими теми за проповед. Но точно там, в началото на 9 глава се намира една случка, която може да претендира, че е по-интересна от всички изброени, но върху която доста рядко се проповядва. Предполагам, че повечето християни просто не знаят какво да правят с нея.    Исус се качва на една планина като взема със Себе Си само Петър, Яков и Йоан. Евангелистът не споменава името ѝ, но традицията казва, че това е планината Тавор. Цялата случка много наподобява изкачването на Мойсей на планината Синай заедно с еврейските старейшини, за да се срещне с Бога. Библейските учени са убедени, че евангелист Марк много съзнателно описва детайлите, така че те да съответстват на тази толкова важна за еврейската история случка. Планината, 3-та човека, облака, гласът от небето – ако четете внимателно, това би трябвало да ви направи впечатление. И тук идва голямата разлика. На планината Синай Мойсей се среща с Бога. На планината Тавор вместо да срещнат Бога в непрогледна светлина Самият Исус, който се изкачва заедно с тях се преобразява.   Ето как Марк описва това в 9:3: Дрехите Му станаха бляскави, твърде бели, каквито никой белач на земята не може така да избели.   Идеята би трябвало да бъде съвсем ясна. На Тавор Исус заема мястото, което на Синай е отредено за единствения истински Бог на Израел.    От небето идва глас, който потвърждава това: Този е Моят възлюблен Син; Него слушайте.   Преди малко учениците на Исус са се катерили с Него по планината, дишали са тежко от усилието да вървят по стръмната пътека,  подхвърляли са си един на друг реплики и може би са се смели. Ако четем внимателно ще видим, че случката се разиграва в контекста на няколко спора между учениците кой от тях е по-голям и по-важен. Когато стигат до върха на планината тези разговори сякаш увисват във въздуха. В светлината на преобразения Исус те изведнъж разбират колко неуместен е спорът им кой от тях е по-голям, понеже стоят в присъствието на истински Големия. Докато са се катерели заедно, докато Исус е бил в образа на слуга, те не са разбирали пред Кого стоят. Сега обаче, макар и все още отчасти и непълно, те започват да си дават сметка.   Планината Тавор е много интересно място. Оставили всичко останало зад себе си учениците застават в божието присъствие. Слуката е странна и на пръв поглед сякаш говори за нещо, което е било предназначено само за трима избрани – само за най-близките на Исус апостоли – Яков, Петър и Йоан. Но в църковната история Тавор е останала като символ на възможността за лична, непосредствена среща на всеки християнин с живия Бог, като възможността всеки да застане в божието присъствие и да бъде осветен от таворската светлина.   И за това има много добра причина. В Псалм 27:7-8 има едни думи, които би трябвало да отразяват копнежа на всеки християнин:   Когато Ти рече: Търсете лицето Ми, Моето сърце Ти каза: Лицето Ти ще търся, Господи. Да не скриеш от мене лицето Си   Малко по-рано в ст. 4 той казва същото с други думи:   Едно нещо съм поискал от Господа, това ще търся, – Да живея в дома Господен през всичките дни на живота си. За да гледам привлекателността на Господа.   Когато Бог дава възможност на Мойсей да му каже най-голямото си желание спомняте ли си какво е то? „Покажи ми моля, славата си,” иска Мойсей. И дори когато Бог му обяснява, че това е гледка непоносима за смъртен човек, той въпреки това отказва да промени молбата си, докато накрая не вижда Бога, макар  в гръб и заслонен от Божията ръка.   Тези стихове може да звучат необичайно, странно, даже езотерично за съвременния християнин. Ние сме хора прагматични – ако Бог ни попита какво е желанието ни, е. какви неща бихме изредили! Но всъщност едно е потребното и Давид го е знаел много добре, когато пише Псалм 16:11: Пред Твоето присъствие има пълнота от радост, Отдясно на Тебе-всякога веселие.   И отново Пс. 36:9: Защото у Тебе е изворът на живота, В Твоята светлина ще видим светлина.   Може би няма да е лесно да докажем връзка между този псалм и евангелието според Марк, но все пак на планината Тавор учениците са огрени именно от светлината на божието присъствие, от „истинската светлина дошла на света,“ както се изразява евангелист Йоан. Ако тези текстове ни звучат странно това би трябвало да ни стресне много сериозно. Защото ако наистина е така това разкрива един плашещ факт – духовната ни настройка, духовните ни копнежи и преживявания, ако искате целият ни духовен живот е доста по-различен от този на библейските герои, получили Божието одобрение.   Така че нека да ви запитам: Усещате ли, че да стоите в Божието присъствие е най-прекрасното нещо, което може да ни се случи? Това ли е най-големият ви копнеж? Считате ли това за висше благо? Към това ли се стремите? Започвате ли деня и заспивате ли вечер с това най-голямо желание – да бъдете в Божието присъствие и да сте огрени от Божията светлина? Не да печелите много пари, не да имате успех в живота, не семейството ви е да е здраво, дори не неща със специфично християнска окраска – напр. да вършите чудеса или да довеждате много хора до Бога – просто да бъдете в Божието присъствие. Или дори не знаете, че това е най-висшата и интимна част от християнската опитност и по този начин от самото християнство? Даваме ли си изобщо сметка, че това е изворът и коренът на всички останали добрини, което бихме могли да желаем.   Евангелистите последователно разказват случката, в която запитан коя е най-голямата заповед от закона Исус отговаря: „Да възлюбиш Господ Твоя Бог с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичкия си ум.“ Този, който се е влюбвал, знае, че това състояние води до едно постоянно желание да прекарва време с любимия човек. Той може да прекара цял ден с него като си говорят за дребни неща и накрая да чувства, че е прекарал едно дълбоко смислено време. Може да си говорят по телефона, докато операторът им каже, че минутите им са изчерпани – или пък, ако са на неограничен план, даже и той няма да им е достатъчен.   Любовта ни кара да търсим присъствието на този, когото обичаме. По този начин самата заповед, която Христос определя като най-голяма съдържа в себе си призив да прекарваме време в Божието присъствие.   Книгата Песен на песните е една от най-странните в нашите Библии. Тя е много красива древна любовна поезия, но много съвременни християни не знаят какво да правят с нея и се чудят как е намерила място в нашите Библии. Но древните християни са знаели. За тях Песен на песните е била преобраз на любовта между Христос и Неговата църква. Днес ние рядко проповядваме върху тази книга, но в древността някои от най-дългите серии проповеди са били точно върху нея и посветени точно на тази тема. Не зная дали това е вярно тълкуване, но със сигурност идеята, която тя представя е правилна – Христос обича Своята църква и църквата трябва да обича Христос. И ако тази любов е истинска християните ще търсят начин да прекарват колкото се може повече време в присъствието на Христос. И ако ние нямаме такова желание това говори много.        Мога да говоря още много за това, но се страхувам, че за някои от нас тези неща могат да звучат доста абстрактно и неразбираемо. Затова аз ще се опитам да превключа на съвременната прагматична вълна, на която обикновено са настроени нашите умове и съвсем накратко да кажа 3 неща, които ни носи това време в Божието присъствие, това излагане на таворската светлина.   Ето го първото:  Всяко добро в християнския живот идва единствено от нашата близост и връзка с Бога.    Калвин описва това по следния начин:   „Защото ние очакваме спасение от Него, не понеже Той ни се явява отдалеч, а понеже ни прави, присадени към Неговото тяло, да станем участници не само на всички Негови облаги, но и на Самият Себе Си…. Христос ти е бил даден до такава степен с всичките Си облаги, че всичко Негово е станало твое, ти си станал част от Него, наистина едно с Него…Той не само се прилепва към нас чрез една невидима връзка на общение, но с едно прекрасно общение ден след ден, Той все повече става едно тяло с нас, докато стане напълно едно цяло с нас.” (Институти 3.2.24).   Учението за единението с Христос, за което говори Калвин, е почти непознато на повечето съвременни християни. Но то съдържа в себе се една идея за близост с Христос по-голяма от всичко, което ние сме си мислели и представяли. Нещо повече – Калвин казва, че ако ние не се съединим по този начин с Христос, ако се опитваме да получим дара като в същото време пренебрегваме Дарителя, няма да получим никаква полза.   Тези хора са разбирали това, което казва псалмистът в Псалм 16:2: "Вън отТебе няма добро за мене."   Ние сме хора на непрестанна тревожност и активност. Умът ни постоянно обмисля планове, които след това се опитваме да приведем в действие. Светът, в който живеем често ни притиска и ни плаши. Как ще се справим с утрешния ден? Какво ще стане с децата ни? Ще се заразя ли с ковид? Ще запазя ли работата си? Никак не е чудно, че при такава тревожна активност има толкова умствени и психични заболявания, толкова разстройства и нетърпеливост, толкова работохолизъм, толкова себецентричност и самота – дори когато сме сред тълпа от хора. Хората тичат насам и натам, подхванали най-различни дейности без почивка и без мир – и без идея къде могат да намерят тези неща. Новите технологии, които преодоляват ограниченията на времето и пространството изненадващо се оказва, че не правят нашия живот по-спокоен и бавен – напротив с тях света сякаш се забързва още повече.     И сега нека ви споделя един от най-любимите ми текстове:   Хайде сега, човече, избягай мъничко от твоите дела, скрий се малко от суетните си мисли. Хвърли сега гнетящите те грижи и отложи усилните си занимания. Освободи се миг поне за Бога и отдъхни за мъничко в Него. Влез в скришната стая на ума си (Мат. 6:6), прогони всичко, освен Бога и туй, което ти помага да Го дириш, и там като си заключиш вратата, потърси Го. Кажи сега, цяло мое сърце, кажи сега на Бога: Търся лицето Ти, лицето Ти, Господи, диря (Пс. 26:8).   Това звучи много съвременно, но всъщност е писано през 12 век от човек на име Анселм от Кентърбъри и е запазено в книга със странното име „Прослогион“.   Анселм казва: Има място, или по-точно има Един, при Когото можете да намерите почивка и мир. Но за да го намерите вие трябва да направите усилие да се откъснете от състоянието си на непрестанна забързаност и да застанете тихи и неподвижни в Божието присъствие.   Христос казва: „Моят мир ви оставям, Моят мир ви давам.” Но обърнете внимание как продължава веднага след това: „Аз не ви давам както светът дава.” Нашият проблем понякога е, че ние искаме да получим това, което дава Христос по начина, по който получаваме от света – без да спираме да тичаме, без да прекъсване своята надпревара с времето, без да се изолираме от шумотевицата около нас и да застанем в тишина пред Бога. Понякога дори прикриваме това зад претенция за служение. Но за да получим Христовия мир ние трябва да научим какво означават думите на псалмиста: „Вън от Тебе няма добро за мене” и да позволим на таворската светлина да ни огрее.   Да бъдем в Божието присъствие е най-хубавото време и в същото време е толкова трудно! Ние не знаем как да го направим. Дори когато се решим на това нашата представа за престояване в Божието присъствие често е молитва, в която ние не млъкваме нито за миг и не можем да чуем Бога от собственото си говорене. Ние сме хора на активността, хора, на които  пасивността се струва като загубено време, време през което можем да свършим нещо друго, нещо полезно. В определен смисъл това наистина е така – хората често си губят времето – губят го страшно, прахосват го за глупости или направо за нищо. И след това се чудят, че не постигат много или че крайните срокове ги притискат.   Но времето, прекарано в Божието присъствие е от качествено различен порядък. И това е второто нещо, на което искам да ви обърна внимание. Това е време, от което ние не излизаме същите. Това е време, от което лицето на Мойсей започна да свети. Това е време, което Яков след като е прекарал цяла нощ в борба с Бога и на сутринта си тръгна куцайки, но нов човек. Това е време, в което Савел се превръща в апостол Павел. Напълно възможно е след време с Бога ние подобно на Павел също да ослепеем за известно време, за да можем след това да прогледнем истински и да виждаме света по качествено нов начин. А е възможно да имаме нужда точно от това….   Времето, прекарано в Божието присъствие, е изворът и коренът на всяко християнско служение. И ако разгледаме контекста на случката можем да видим това.   Когато слизат от планината на преображението Исус заедно с Петър, Яков и Йоан срещат един човек, който се моли за сина си, който е хванат от бях. Той го е довел при учениците, но те не са успели да му помогнат. Исус изцялява момчето, но когато постават насаме учениците Му го питат: „А ние защо не можахме да му помогнем“. Отговорът е: „Понеже тоя род не излизат с друго освен с молитва и пост“. Когато пропуснем времето в Божието присъствие и направо прескочим към служението, ние много бързо ще открием, че „тоя род не излиза“ понеже сме пропуснали най-важното.   Има и едно трето нещо, което ни носи Божието присъствие – и подозирам, че то няма да ви хареса. Това е уплахата.   Евангелист Марк специално ни казва в ст. 6, че Петър Яков и Йоан „започват да се плашат много“. Учениците са ужасени. Ужасени като Петър, който след улова на много риба пада на лицето си и вика „Иди си от мене, Господи, понеже съм грешен човек”. Ужасени както, когато виждат Христос да ходи по водата и да укротява бурята. Ужасени като пророк Исая, който вижда в храма видение на Господното величие и пада на лицето си с отчаян вик:   „Горко ми, защото загинах. Понеже съм човек с нечисти устни и живея между хора с нечисти устни. Понеже очите ми видяха Царя, Господа на силите.”   Планината Тавор е много интересно място. В светлината на Божията слава ние разбираме, че не можем да скрием нищо, не можем да претендираме, че сме нещо по-различно от това, което сме понеже целите сме „голи и открити”. Всичките ни преструвки, маски, лицемерие и оправдания, зад които се крием са безполезни понеже стоим пред Един, Който вижда и изпитва сърцата. Тавор може да е доста страшно място и много лесно можем да разберем защо учениците се плашат толкова много. Но това също така е едно често необходимо напомняме за това, Кой е Бог и кои сме ние, което ни позволява понякога да видим света по правилния начин, а понякога просто да се опомним от състоянието, в което сме изпаднали.     Да бъдем осветени от светлината на Тавор не винаги е приятно, но знаете ли – точно това е разликата между спасението и осъждението:   Йоан 3:19: Ето какво е осъждението: светлината дойде на света, и хората обикнаха тъмнината повече от светлината.   Хората, които отиват към тази светлина, могат да преживеят дискомфорт, когато започнат да виждат ясно в нея, но това никога не е студена, жестока светлина, а светлината на Живота и на Любовта, Която за нас и за нашето спасение беше разпъната на кръст. И това е още едно нещо, което винаги ще виждаме в нея.     Остана да завършим с едно последно нещо: Как да живеем в Божието присъствие?   Отговорът е, че няма рецепта. Може дори да е трудно да кажем не само как, а дори какво правим там. В Божето присъствие можем да се молим, а може и да не казваме нито дума. Можем да го преживеем, когато сме заети с някакво специфично духовно занимание, а може и да стоим в него, докато вършим нещо, което смятаме за напълно светско.     През 17 век във Франция живял човек на име Лоурън. Той бил каремелитски монах и съвсем обикновен и незабележителен освен в едно отношение – Лоурън винаги стоял в Божието присъствие. Той бил в Божието присъствие когато работел в кухнята и миел мръсните съдове. Когато по-късно го преместили в обущарската работилница кърпел обувки в Божието присъствие. И когато, макар и куц, му се налагало да пътува, за да снабдява своя манастир с провизии, продължавал да бъде с Бога. От него са останали няколко писма и спомени на хора, които са го познавали събрани в една малка книжа, наречена „Практикуване на Божието присъствие“. Тя е много простичко и леко четиво, но остава като една от класиките на духовната литература.   Не ни е дадена рецепта как да постигнем Божието присъствие. Но  цялата Библия е пълна с призиви да се стремим към него.   Псалмистът ни кани в Пс. 34:8: Вкусете и вижте, че Господ е благ.   Аз също искам да ви поканя: Няма по-добро място за нас от Божието присъствие. Търсете го. Упорствайте даже да се проваляте. Учете се да стоите в него. Ако не знаете как – потърсете съвет от някой по-опитен християнин, на когото имате доверие.   Божието присъствие е източникът на всяко духовно добро в нашия живот. Неговата практика може да промени живота ни и да ни накара да виждаме света по напълно нов начин. То може да даде нова насока на служението ни за Бога и на отношенията ни с хората. И то със сигурност ще ни променя.   Божието присъствие не е нещо, което може да се опише или разкаже – то може само да се опита. Да наричаш себе си християнин и да не знаеш това, или още по-лошо – да не си опитал това значи, че заслужаваш съжаление. Вкусете и вижте, че Господ е благ!