Въведение към старославянските преводи на Библията

Доний Донев

Като се изключи личността на Йероним, братята Кирил и Методий са преводачите на Библията с най-позната биография благодарение на подробните им жития. За съжаление, тези текстове в по-голямата си част митологизират истинската история, а техните твърдения остават перплексен академичен спор. Най-важната дилема във връзка с настоящия обзор е, дали Кирил е съставил азбуката самостоятелно или е използвал протославянски превод на евангелията и псалтир, които е намерил при посещение в Херсон, южна Русия през (859-861г.) . Според житието, ”Тук [в Херсон] (Философът) намери Евангелие и Псалтир, написани с роски букви (букв. в текста „роусъскыми писмены”), и човек, говорещ на този език. И като побеседва с него и усвои силата на речта, с оглед към своя говор отдели гласните и съгласните букви. А след като се помоли Богу, бързо започна да чете и да разказва. И мнозина му се чудеха, славейки Бога.”

Делото на Кирил и Методий слага начало на процеса на създаване на нова азбука, която се развива и в исторически аспект води до обособяването на славянска култура. Факт е също, че азбуката е създаденa като мисионерски подход, целящ евангелизирането на славянските народи, което започва именно от превод на Библията на славянски. Черноризец Храбър разказва, че първата книга преведена на славянски е Евангелието според Йоан. Това събитие поставя началото на една необятна палеографска територия, която все още остава малко изследвана на запад. Изключения правят Хилендарската изследователска библиотека към щатския университет в Охайо и новосъздадения славянски център към щатския университет във Флорида. За съжаление, техните палеографски открития остават малко известни и труднодостъпни.

Тази статия представя по-важните изследвания, свързани със славянския преводи на Библията. Създаването на славянската азбука се взима като изходна точка, без да се цели дискусия върху делото на Кирил и Методий. Целта е да се информира и да се създадат условия за бъдеща конструктивна дискусия върху познатите славянските преводи на Библията и изясняване на значението им върху историческото развитие и съвременния език на българската Библия.

Ранни изследвания
Първият изследовател на старогръцкия нов завет, който цитира славянски източници, е Кристиян Фредерик Матаей. Матаей издава гръцки нов завет в 12 тома, цитирайки славянски MSS непознати на запад. Изданието съдържа и сравнение с текст на Вулгата, базирано на Демидовския кодекс, за който се предполага, че е френска Библия от 13в. (каталогизирана като i:288703).

Първият редактор, който включва славянски MSS в издание на гръцкия Нов Завет, е Карл Алтер, йезуит от Силесия. Алтер избира един MSS от 13 в., който се намира в Кралската библиотека във Виена, каталогизиран като δ 300, който предварително коригира, използвайки първото издание на Стефанус от 1546.

Първият текстов критик, който сериозно използва старославянските MSS, е Йохан Грисбах във второто си издание на гръцкия Нов Завет в Хале през 1796. Грисбах ползва помощта на славянския филолог Йосиф Добровски. Трудът на Добровски е включен и от Тишендорф при съставянето на каталог със старославянски MSS.

В края на 19в. в Москва Возкресенский класифицира славянските MSS в четири семейства: южнославянски, руски и MSS от 13 и 14в. Тази класификация е направена на базата на предположението, че старославянските MSS са преведени от гръцкия Нов Завет, използван от константинополския патриарх Фотий. Твърдението на Возкресенский е отхвърлено през 1922 от Андрей Сной, който забелязва, че старославянските MSS на места имат прилика с Египетски текстове, които противоречат на текста на Фотий.

Критични изследвания
В началото на 20_в. Грюнентал показва разликата между две групи старославянски MSS. Според него Мариянският кодекс е подобен на константинополски тип текст, намиращ се в MSS EFGHKMSUV. Същевременно, Зографският кодекс съдържа текст, който е по-близък до западни MSS като D, старолатински и Вулгата. Грюнентал отбелязва, че старославянски лекционери, като Асеманиево и Савско евангелия, не само съдържат повтарящи се истории, но използват и повече от един текстов източник или преводачески стил.

През 1927 Йосиф Вайс публикува критично издание на славянския текст на Марка заедно с гръцкия ТР. Според него старославянският превод следва сирийски текст с многобройни пресирийски добавки от западен и александрийски тип. След двегодишно изследване Вайс публикува около 2500 вариантни четения от различни старославянски четвероевангелия, половината от които имат византийски и антиохски произход, 1/5 западен и една малка част александрийски. Той предполага, че доминиращите византийски елементи са близо до група MSS определени от вон Соден като Ki и най-вече Ka , която съдържа ръкописите АКП. Вайс твърди, че, ако първият старославянски превод на Новия Завет води началото си от делото на Кирил и Методий, следователно текстът трябва да предхожда най- стария славянски лекционер, известен като Асеманиевото евангелие. Трудът му е публикуван през 1935-36 в четиритомно издание на Новия Завет, което включва група от 13 MSS от 9-13в. и дава следната зависимост в присъствието на варианти между константинополските и западни текстове в старославянското четвероевангелие:

–––––––––––Матей–Марка–Лука––Йоан
Константинополски––-306––-291––-319––-169
Западен––––––––292––-200––289––-210

Зависимостта между двете групи текстове показва преобладаването на константинополски варианти в синоптичните евангелия и западни (пресирийски) варианти в евангелието според Йоан. Най-слабо западно влияние се забелязва в Марка. Вероятната причина за това е, че почти целият текст на Йоан присъства в старославянските лекционори, докато същите съдържат средно 27% от текста на Марка.

През 1936 Робърт Каси и Силва Лейк правят подробно изследване на славянския текст на Марка. Те достигат до заключението, че текстът, който е използван, е най-вероятно определеният от вон Соден като Iπ и се съдържа в MSS Ν Σ Φ.Това е същият текст, за който се предполага, че е използван от кападокийските отци като Василий Велики и Григорий Богослов, свързани с доктрината за Троицата.

В последствие Вайс публикува изследвания за приоритетността на Мариянския кодекс и запазването на примитивния старославянски текст в него. Той обръща внимание на факта, че по-късният богомилски MSS на Николай запазва по-старите западните варианти. Вайс подържа хипотезата, че преводът на Кирил и Методий е направен от византийски MSS, които са били използвани по тяхно време съвместно с пре-византийски MSS от вероятен палестински произход.

През 1943 Йосиф Швегел публикува изследване на славянския ТР, представен в литургичната форма на евангелията. Швегел прави опит да покаже, че текстът на ТР, издаден в Москва през 1905, се придържа към текстовете от H-тип (египетско-александрисйки). Това би следвало да допринесе за значително различие от старославянския (глаголически) текст, който в много пасажи е зависим от палестино-кесарийски поправки.

Предположенията на Швегел в тази насока са крайно недостатъчни. По-вероятна е хипотезата, че старославянските MSS са повлияни от латински и готски ръкописи. Още през 1853 филологът Сафарик прави предположение за връзката между латинската Вулгата и старославянските преводи на Новия Завет. През 1925 Погорелов също представя нови, но недостатъчни доказателства. Най-вероятно е, че преводът на Кирил и Методий включва няколко латинизми, но не и директно влияние от Вулгатата.

Всъщност, твърдения за зависимост между старославянски и западни MSS не липсват. През 1942 хърватският учен Хам дори претендира, че преводът KJV е правен на базата на старославянски текстове – твърдение, което не успява да докаже. Истината е, че дори при съществуването на първоначална зависимост, мултиплицирането на славянски MSS добавя своя принос върху развитието на техния текст. Хърватските славянски текстове съдържат известни остатъци от зависимост към текста на Вулгата, но те не са достатъчни, за да послужат като доказателства.

Неминуемо, славянските преводи на Балканите търпят хармонизация с официалния гръцки текст на Византийската църква. Различни са само богомилските текстове, които запазват архаичния тон и лексика, но дори и при тях синтаксисът е силно елинизиран. Тази динамика оказва влияние върху почти всички славянски преводи. Дори когато английски и американски мисионери през 18_в. работят върху нов превод на Библията на български, старославянският текст остава централен. Неофит Рилски превежда от църковнославянския служебен, като го съгласува с новогръцкия превод на Иларион, а не с KJV – което личи от елементарно сравнение. В следствие Цариградският превод остава с източно славянски оттенък. Това важи за всеки Български текст на Библията до 1924г., а и за много по-късни ревизии.

Трудности при старославянски преводи
Без да се цели омаловажаване значението на славянската азбука, е нужно да се вземат предвид няколко нейни недостатъци, които оказват силно влияние при превод от гръцки. Старославянските преводи на Библията дават разбираемо четмо на славяните, но от гледна точка на текстовия критицизъм, не успяват да запазят характеристики на оригиналните гръцки текстове и правят почти невъзможно проследяването на превода до използвания оригинал. Ето няколко примера:

Гръцките буква Θ за звука „тх” е заместени в Глаголицата с звука „т.” Така става невъзможно да се разбере, дали преведената гръцка дума е Nazaretq или Nazaret. В друг случай, където се очаква „Витхсаида” или „Витсаида,” славянският превод опростява с „Видсаида” което е непознаваемо в оригиналното „Bhqsaida”, тъй като заменя гръцкия звук „б” със славянския „в” и пропуска съзвучието „тх” за по-твърдото „д.” Подобни са случаите с използването и замяната на “p”.

Използването на падежи също представя известна проблематика. Дателния падеж в старославянските преводи многократно ограничава използването на предлози. Например, eis iatrous в Лука 8:43 е представено с „врачемъ.” Тъй като такова използване на падежи в Българския език е отдавна остаряло, модерните Български ревизии нямат друг избор, освен да синхронизират изкуствено с други преводи с налични предлози. Дори когато за сравнение се използва старогръцки Нов Завет, няма гаранция, че той съответства на гръцкия текст, използван за направата на славянския превод. Това е ненужно-объркваща и непроследима редакция, както ясно се вижда в модерните български ревизии: „за лекари” (1940), „по лекари” (Верен) „на лекари” (Цариградски). Грешката обаче не спира до тук, а се отразява в цялостното четене на дадената фраза и фрапираща вариантност на ревизиите: „иждивила за лекари” (1940), „издала на лекари” (Цариградски), „разнесла по лекари” (Православен), „беше изразходвала за лекари” (ББД, 2000), „беше похарчила по лекари” (Верен 2002), „разпиля по лекари” (ББД-Съглашенски). Интересно би било тълкуването на тези разлики след век, когато навлизащият в България постмодернизъм ще е поставил под съмнение метанеративи, разказани именно с език и думи, които се менят непрестанно. Нужно е някой днес да помисли за това, дали едно бъдещо поколение би могло да защити Християнската си вяра, използвайки тези неконстантни преводи на Библията.

Липсата на отделна славянска дума за определителен член е също проблематично. Такава дума присъства постоянно и с разнообразна цел в оригиналния гръцки. Това оказва влияние не само на четенето на новозаветния текст на старославянски, но и на неговото значение. Например останалото и в съвременните Български ревизии „Йоан Кръстител” (Марк 6:14) съвсем не предава гръцкото четене „Йоан Кръстителя.”

Опасността от развитие на вариациите и в този случай е видна. Например Мт. 19:30 не съдържа определителен член в гръцкия, както и Цариградският превод правилно и буквално превежда: „мнозина обаче първи ще бъдат последни и последни първи.” Разбираемо е, че модерните български ревизии се подчиняват на острата нужда от спомагателни елементи и това донякъде е приемлива тенденция. Неприемливо обаче е насилственото въвеждане на определителен член, който не присъства в гръцкия оригинал. Деконструктивна е и присъстващата градация в тези варианти, която само отдалечава читателя от оригинала: „а последните първи” (1940, Верен, ББД-Съглашенски), следвана от неуспешен опит за ревизия с двоен, изкуствено наложен определителен член и предлог: „Обаче мнозина от първите ще бъдат последни, а последните – първи.” (ББД, 2000).

Преводът на гръцките глаголни времена също оказва влияние върху смисъла на славянските преводи. Гръцкото перфектното време, което изразява действие започнало в миналото и продължаващо в момента на говорене, е често превеждано като минало свършено. В други случаи за превод на перфектното време се избира сегашно просто, което дава ново значение на текста без покритие от гръцкия оригинал (Йн. 20:23, Мк. 7:37 – 1940).

При условните клаузи славянските преводи често използват помощната фраза “би било,” както в Йн. 18:36 “би било от този свят.” За щастие, в съвременните преводи на Библията тази форма е заменена с по-точното “ако беше.” Без отговор остава въпросът, от къде български преводи, които се водят предимно от църковнославянски източници, заимстват тази помощна фраза?

Подобен е проблемът и с липсата на бъдеще време в славянския. Българските преводи заимстват от други, неупоменати източници – като в случая с Йн. 1:26. Там българската дума “стои” и славянската “стоитъ” могат да съответстват на гръцките esthken или sthkei, от които само първата е в гръцкия текст.

Заключение
Историческото, лингвистичното и културното значение на славянския език в българската култура е неоспоримо. Подобна е ролята му и в българския превод на Библията. За съжаление обаче, славянските езикови особености са оказали деконструктивно влияние върху българския текст на Библията до степен в която наличният текст остава на места неразбираем. Значителния брой авторски промени и обяснителни добавки допринасят критични разлики с оригинала. Заради начина на развитие на славянския текст на Библията и тези разлики не могат да бъдат лесно идентифицирана и проследени. Това прави старославянските преводи богата база за сравнение, но не и основен източник за превода. Успешни преводи на българската Библия ще бъдат само онези които успешно отстранят грешките в славянските ръкописи или намерят източник за превод, който съдържа по-цялостна и по-близка форма на оригиналния текст.

Апендикс на по-важните старославянски MSS
Ar – Архангелско евангелие – 1092, Москва
As – Асеманиево евангелие – 11в,. Ватикана
De – Деканенско четвероевангелие – 13в., Санкт Петербург
Do – Добромировксо четвероевангелие – 12в., Санкт Петербург
Ga – Галиченско четвероевангелие – 12в., Санкт Петербург
Hv – Хвалски кодекс (четвероевангелие) – 1404, Бонония
Ka – Карпианско евангелие – 13-14в., Москва
Ma – Марианско четвероевангелие – 11в., Москва
Mi – Мирославско евангелие – 12в., Белград
Ni – Четвероевангелие от манастира св. Николай – 14в., Белград
Os – Остромировско евангелие – 1056-57, Санкт Петербург
Sa – Савско евангеиле – 11в., Москва
Zo – Зографско четвероевангелие – 11в., Москва