Велики Петък: ужасът

Имаше още и жени, които гледаха отдалеч, между които бяха и Мария Магдалина, и Мария майката на малкия Яков и на Иосия, и Саломия; които, когато беше в Галилея, вървяха подир Исуса и Му служеха; имаше и много други жени, които бяха възлезли с Него в Ерусалим.” (Марк 15:40-41)             “А на шестия час, настана тъмнина по цялата земя, трая до деветия час.” (Maрк 15:33)   Казвали са ми, че съществува един феномен в обучението на медицинските сестри, който се нарича дисциплината да останеш. Докторите може да идват и да си отиват, дори да избягат от това, което не могат да контролират, но сестрите са длъжни да останат. Те са обучени да „стоят” и да гледат това, което другите не могат да понесат: гнойните рани, ужасно обезобразеното от огъня лице, гангренясалите крайници, очакващи ампутация, агонията на самата смърт.   Синоптичните евангелия – Матей, Марк и Лука – всички са съгласни, че единствено жените, остават под кръста, когато Иус умира. Стоейки надалеч, да, отблъснати от стотника, но свидетели на ужаса на разпятието. Това е един спектакъл, който бил толкова отблъскващ, колкото и политически проницателен. Това било ужасно послание за мъжете и сякаш не било определено за женски очи. Но тези жени, остават и стоят под кръста, верни на Исус и в последния Му час, въпреки ужаса.   Ужасът е нещо, което по самата си дефиниция прекрачва категорията на обяснимото и в което разумът намира своя край: ужасът на несправедливостта, ужасът на крайното човешко безсилие, ужас на триумфа на злото.   Първият от глождещите въпроси на Разпети петък тогава е дали ние желаем и сме способни да „останем” въпреки ужаса на Исусовата смърт – както жените, следващи Исус, както медицинските сестри, които се обучават да не извръщат поглед въпреки ужасните гледки, на които са свидетели. Готови ли сме да придружим Исус сред мрака на последните Му три часа страдание.    Ние Го придружаваме в ужаса, понеже знаем, че самите ние сме свързани с Него: понеже ужасите не са единствено удари на злата съдба по нещо друго освен по изгубената ни човечност. Нашето оставене признава този болезнен факт, както и нашата любов към Спасителя.   Нашето оставане също признава, че тук има някаква тайна: не мистификация или някаква глупост, а желанието отново да приемем Божията воля и да продължим да се връщаме към следствията от ужаса, все по-дълбоко и по-дълбоко всеки следващ път.   Тайната винаги има откровение, но то никога не идва бързо. Въпросът „защо” в крайна сметка е неизбежен: защо Бог позволява нещастието да стъпче любовта в този ужас? Но тайната се разкрива в една история, която не може да бъде отговорена отвън: първо трябва да се изправим пред ужаса, в себе си, така както и в другите. И специалният дар на тези, които са готови да гледат без надежда за смисъл, е да ни показват пътя: не от любов към зрелищата, а просто от любов – объркващата, жертвена любов, която Исус събужда у Своите ученици-жени.   Това е първият и единствен път, пътят обратно към по-дълбокото значение, „по-дълбоката тайна” на жертвата и изкуплението. Но първо трябва да останем, макар да не разбираме и да не можем да разберем.   „И настана тъмнина от шестия до деветия час.”    Превод: Радостин Марчев