Войната и военната служба в светлината на Библията

Войната е проявление на злото в най-грозната му форма. Въпреки технологичния и културен напредък на човечеството в XXI век, в морално отношение нищо не се е променило от времето на грехопадението досега. За съжаление, войната е реалност и днес така, както е била и през вековете. „Случва се да казват за нещо: „виж, на, това е ново“; но то е било вече през вековете, що са били преди нас“ (Екл. 1:10). Това отбелязва и проф. д-р Светлозар Елдъров в своя труд „Православието на война“: „…войната е „относително“ или „допустимо“ зло, което няма място в реда на абсолютните божествени истини, но не може да бъде отречено изцяло, тъй като произтича от несъвършенствата на човешката природа и обществените условия.“    В последните двайсет години бяха организирани редица научни конференции и консултации, както има издадени и няколко исторически и богословски изследвания по въпросите за възникването, ролята и мястото на военния свещеник в Българската армия особено в периода на Третото българско царство. Освен книгата на проф. Светлозар Елдъров, внимание заслужава и дисертационният труд в два тома на отец проф. Петър Гарена, озаглавен „Военното духовенство на България“ (2008). Въпреки това, богословската наука е в дълг към темата за войната и мира и тяхното разглеждане в перспектива на систематическото богословие, особено в светлината на християнските религиозно-нравствени ценности. В този смисъл, внимание заслужава и една малко позната студия на специалиста в областта на философията и богословието проф. д-р Димитър Пенов (1903-1983) на тема „Учението на Библията за мира и войната“(1962). Тя представлява особен интерес и звучи актуално и днес, в XXI век, когато все още човечеството продължава да страда и преживява ужасите на въоръжения конфликт, дори в сърцето на Европа. Не на последно място трябва да се отбележи и богословския труд на Епископ Николай Велимирович (1881-1956) на тема „Войната в светлината на Библията“, в който сръбският богослов и пастир пише в периода между двете световни войни на XX век. За първи път книгата преведена и издадена в Стара Загора през 1934г. от Съюза на Православните Християнски братства в България.    Както се вижда, горепосочените богословски разработки и изследвания са крайно недостатъчни и остарели във времето, въпреки  че проблемите, които разглеждат, продължават да бъдат актуални и днес. Какъв е произходът на войната като социално явление? Какъв е Божият начин за възпиране на това зло? Какво да кажем за заповедта „Не убивай“? Може ли християнин да служи в армията и да участва в реални бойни действия?  Настоящата статия няма амбиция да даде изчерпателен отговор на тези въпроси, а по-скоро да предизвика интереса и да разбуди съзнанието на мислещия и богословски-грамотен читател.    Грехът е основната първопричина за смъртта и войната Човекът, като венец и най-висша форма на Божието творение (Бит. 1:26,27) е устроен за живот в мир, любов и хармония, а не конфликт, омраза и хаос. Човекът не е създаден за да  отнема живота на друг човек.    Мирът, редът и хармонията на Божието творение са нарушени в момента, в който човекът се подвежда по лъжите на дявола. Проф. Димитър Пенов нарича този момент „космичен разрив“  и изтъква като основна причина появилата се гордост. Божият авторитет, благост и Божието слово са поставени под съмнение и недоверие, които ясно проличават във въпроса на змията: „Истина ли каза Бог, да не ядете от никое дърво в рая?“ (Битие 3:1). „А дойдат ли съмнението, недоверието, неблагодарността и омразата, лесно се преминава в открита вражда и война“ , заключава проф. Пенов.  Именно тази проява на гордост, изразена не само в съмнение или недоверие, но на практика, отхвърляне на Божия авторитет и наредби, подвежда и човека да съгреши, както свидетелства и св. Йоан Златоуст, „начало на греха е гордостта“.     Грехът на Адам е първопричина за смъртта и появата на войната като среда, в която се сее смърт. „Затова, както чрез един човек грехът влезе в света, а чрез греха – смъртта, и по такъв начин смъртта премина във всички люде чрез един човек, в когото всички съгрешиха“ (Римл. 5:12). По думите на епископ Николай Велимирович, човекът е във вражда с човека, защото първо човекът влезе във вражда с Бога. Резултатът от грехопадението на Адам и Ева е много по-голям само от фактическото изгонване на прародителската двойка от Едемската градина. Последствията са катастрофални в космически размери, една „всеобща вражда и война“.  Така в тази започнала война пада и първата жертва. Авел е убит от брат си, Каин. По своята същност, всяка война е братоубийствена, защото човек убива друг човек. Проф. Пенов обръща особено внимание на тази трагедия. „Тук е ключът за разбиране не само на конкретната ситуация, при която бива убит Авел, но и цялата по-нататъшна кървава история на човечеството.“     Грехът навлиза във всички сфери на древния свят и обхваща цялата земя. „Злото не е само индивидуален проблем. Това е всепроникващо състояние на човешката паднала природа, която обхваща политическата и социална реалност, в която сме принудени да живеем.“ Така постепенно последствията на грехопадението обхващат целия древен свят. „А земята се разврати пред погледа на Бога и се изпълни земята с насилие..“ (Битие 6:11, нов превод от оригиналните езици). В резултат на това Бог решава да изтреби всяка твар, „заедно със земята“ (Битие 6:13, нов превод от оригиналните езици).    След като Бог спасява човечеството чрез Ной и неговия ковчег. Той постановява един нов завет, че „сключвам Моя завет с вас, че няма вече да бъде изтребяна всяка плът от потопни води и не ще вече да има потоп, който да опустоши земята.“ (Бит. 9:11).   Част от този „нов завет“ с човека е фактът, че Бог възлага огромната тежест на духовната отговорност за въздаване на справедливост на човека. Бог вече няма да се намесва в човешките дела за да поправя неправда, да възпира злото и да въздава справедливост. Човекът вече носи тази отговорност. „Който пролее човешка кръв, и неговата кръв ще се пролее от човешка ръка; защото човек е създаден по образ Божий“ (Бит. 9:6). Тази отговорност на човека поставя духовната основа и на държавността.    Властта като божествена институция с духовна отговорност да възпира злото Държавната власт има божествен произход. „…защото няма власт, която да не е от Бога. И каквато власт има, тя е отредена от Бога“ (Римл. 13:1, нов превод). Гръцката дума за „власт“ е ἐξουσία, която може да се преведе както в смисъл на «началства, висши власти и управници» , така и като «власт, авторитет, сила за управление и господство» . В този смисъл текстът в Римл. 13:1 може да се разбира по два начина: 1) всяка власт, в смисъла на властимащите, конкретните личности, са от Бога (което знаем от историята далеч не е така)  и 2) властта като духовен принцип и авторитет се дава от Бога на тези, които са поставени в позиция на сила и от самите управници зависи дали ще използват тази сила и авторитет богоугодно или ще злоупотребят с нея.    От един по-задълбочен и подробен анализ на текста в Римл. 13:1-7 става ясно, че владетелят би трябвало да бъде Божий служител (διάκονος) и неговата главна задача е да наказва и възпира злото, „защото той не носи напразно меча“ (Римл. 13:4).    Тези два текста, Битие 6:6 и Римл. 13:1-7 всъщност изграждат богословската рамка на държавността и въоръжените сили, като функция на държавността, а именно – полицията да наказва и възпира злото, което идва отвътре в едно общество, а армията – злото, което идва отвън.     Един целенасочен прочит на Новия завет и особено двете книги на ев. Лука ни среща с няколко военнослужещи, от различен ранг и произход – например, войниците при р. Йордан (Лука 3:14), стотникът  от Капернаум (Лука 7:1-10), стотникът при кръста, който прослави Бога (Лука 23:47),  стотникът Корнилий (Деяния 10 гл.), хилядникът  Клавдий Лисий (Деяния 23:26) стотникът Юлий (Деяния 27:1). В нито един от тези случаи нямаме изрично указание или текст против военната професия. Нещо повече, сам Господ Исус Христос изказва похвала за най-много вяра в цял Израил именно към един офицер – стотникът от Капернаум (Лука 7:9).    П-р Гроздан Стоевски е ръководител на европейския екип на Military Ministry International, Великобритания и докторант в катедра „Практическо богословие“ БФ на СУ „Св. Кл. Охридски“, бивш офицер от БА.   Следва продължение...