Време е!

Какво да кажем за хората, за които сме "другите"? Знам, че след тези мои думи ще чуя укори, но това никога не ме е спирало. Питаме се, защо е притискано и мачкано християнството и избутвано в ъгъла  от днешния свят. Защото се борим помежду си, а не с основния си враг - грехът и княза на злото. Защото не сме добър пример за невярващите с присмехулните си подмятания към братя и сестри (от друга църква и дори в собствената си) от кулата на своята духовна гордост.   Не може да не сте забелязали, че често разговаряме с хората от света - уж на български, а не се разбираме. Налага се да дообясняваме почти всяка дума. И пак ни гледат като извънземни или нещо сбъркани. А в същото време говорим с християнин от другия край на света и товорим "един език" езикът на Словото и всичко е просто и понятно. И всяка дума ни докосва и вълнува. (Поне с мен е така, когато разговарям с хора от най-различни деноминации, но дълбоко "потопени" в Исус). Обикновено се спъваме  в различията помежду си - колкото и дребни да са.  Спорим и се надпреварваме да доказваме, че сме по-прави, по-верни, по....                        С децата ми готвим понякога отделно, защото аз обичам повечко лук и подправки, а някои от тях не ядат изобщо лук, но готвим заедно, с любов и усмивка и всъщност ядем едно и също. И винаги (когато можем), сме заедно на трапезата.      Първото правило на лукавия е "Разделяй и владей". Разделили сме се на три клона и на толкова деноминации и така упорито търсим съчицата в окото на брат си, че сме заковали с гредите в нашите очи прозорците на братолюбието. Последно време е. Демонизмът набира сила и шества по земята, нахлу даже във филмчетата на невръстните, говори понякога от учебниците им в училище и не слиза от новините. А ние се затваряме все повече и повече в своята себеправедност от страх - да не се оскверним от ближния.   Кой тогава ще тръгне като Христос между погиналите?   Кой ще ги прегърне с любов, ще ги утеши и ще им покаже пътя на спасение - без да ги съди високопарно, да ги сочи с пръст и да ги презира (както правим дори помежду си).   Може във всичко да сме праведни, но нямаме ли любов помежду си, наистина ли следваме Христос?   Време е, мили мои близки, роднини, приятели и непознати! Време е днес! Да спрем, да се вгледаме в себе си и да изхвърлим боклука от душите си! Време е да се покаем! И да се помирим с Бога! Днешният ден е ден на истината, илюзиите рухнаха, плановете се оказаха изпразнени от съдържание, смисълът на живота се оказа не в далечното бъдеще, не в мизерното настояще или поукрасеното във времето минало. Смисълът е в нас.   Време е да прекроим не другите, а себе си.   Време е да преподредим приоритетите си - сигурното и несигурното, ценното - от безценното, нравственото - от безнравственото, временното от постоянното и вечното.   Време е за покаяние, истинско, катарзисно и фундаментално.   Време е не за съмнение, че има нещо там, че може би бихме повярвали!   Време е за вяра - силна, единствена и непоклатима!   Време е! Не чакайте до утре! Утре ... е илюзия! Най-страшната!